Докато излизам от апартамента, виждам, че мама взема бебето от ръцете на Жан-Люк.
— Скрийте се в спалнята. Госпожа Дешан не трябва да ви види.
Затварям бързо вратата след себе си, а главата ми бучи. Той е взел бебето!
Останала без дъх, натискам звънеца на апартамента на госпожа Дешан. Малкият ѝ син отваря вратата.
— Майка ти вкъщи ли е?
Той се обръща и извиква:
— Мамо!
— Oui. — Гласът на госпожа Дешан идва откъм всекидневната. — Кой е?
Момченцето ме поглежда и сбърчва вежди.
— Кажи на майка си, че съм Шарлот от третия етаж. — Не го изчаквам да отговори на майка си и тръгвам към всекидневната.
— Госпожо…
— Здравей, Шарлот. — Госпожа Дешан ми се усмихва от голямото кресло, на което седи, а бебето спи на гърдата ѝ. — Не съм те виждала от дълго време, всъщност откакто започна да работиш в болницата. Как си?
— Аз… Аз… Нуждаем се от помощта ви. Едно бебе… То е гладно. Може ли да го накърмите? Моля ви.
— Какво? Какво бебе?
— Бебето беше изоставено. Пред старата хлебарница.
— Не знам. Трудно ми е да кърмя дори своето бебе.
— Ще получите нашите купони — изричам безразсъдно. — Моля ви!
— Добре, добре. Дай ми пет минути.
Наблюдавам я, докато отдръпва бебето от гърдата си и го слага на канапето.
— Лоран — казва тя на сина си, — ще наглеждаш сестра си, нали?
Момченцето кимва сериозно и сяда на канапето до бебето.
Изчаквам госпожа Дешан да си закопчее блузата. Докато слизаме забързано по стълбите, чуваме воя на бебето.
— Изглежда, бебето е много гладно. Надявам се, че ще имам достатъчно кърма. — Тя слага длани върху гърдите си, сякаш измерва съдържанието им. Гърдите ѝ не изглеждат големи и аз се чудя дали ще може накърми бебето.
Мама излиза от всекидневната. Бебето пищи в ръцете ѝ.
— Мишлин. Merci. Можеш ли да ни помогнеш?
— Не съм сигурна. Не знам дали имам достатъчно кърма. Току-що накърмих бебето си и все още не съм яла нищо днес.
— Шарлот, донеси малко хляб и онази saucisson. Донеси и вода.
Когато влизам с храната и водата във всекидневната, виждам, че госпожа Дешан седи на креслото на татко и разкопчава блузата си. Мама ѝ подава бебето. Взирам се в госпожа Дешан, докато пъха главата на бебето в разтворената си наполовина блуза. То обаче продължава да плаче, докато се гърчи и се съпротивлява. Тя го отдалечава от гърдата си и поглежда към лъскавото му червено лице, което е сбърчено от гняв. После повдига гърдата си и пъха зърното ѝ в устата му. Бебето обаче обръща главата си настрани и пищи още по-силно. Госпожа Дешан въздиша и поглежда към мама с вдигнати вежди.
— Много е упорито — изрича тя.
— Моля те, опитай отново. — Гласът на мама трепери от притеснение.
Аз също съм уплашена. Какво ще стане, ако не успеем да нахраним бебето? Дали ще умре?
Госпожа Дешан го люлее в прегръдките си и аз си мисля, че ще се откаже. Тя обаче започва да си тананика тихо и опитва отново. Плачът на бебето постепенно затихва и е заменен от звуци, които показват, че е започнало да суче. Обзема ме облекчение. Усмихвам се и се обръщам към мама, но тя е вперила очи в бебето със свити устни. Предполагам, че се опитва да реши какво трябва да направи.
— Мамо — прошепвам ѝ. — Казах на госпожа Дешан, че ще ѝ дадем купоните си.
Мама въздъхва, приближава се до бюрото, изважда от горното му чекмедже плика с купоните и го подава на госпожа Дешан.
— Горкото дете. Предполагам, че са арестували родителите му. — Госпожа Дешан поглежда към мама.
— Не знам. Намерихме го на стъпалата на старата хлебарница.
Госпожа Дешан цъка с език.
— Какво са принудени да правят хората в наши дни. Това е ужасно.
Мама кимва, вперила очи в нея.
— Може ли да го вземеш… да я вземеш? Дори не знам дали бебето е момче, или момиче.
— Не! — Тонът на госпожа Дешан е рязък. — Не мога да поема този риск — имам четири деца. — Тонът ѝ омеква. — Ами ако го търсят?
— Това бебе? — Мама се намръщва. — Защо ще си правят труда да търсят едно бебе?
Госпожа Дешан снишава глас.
— Може би е еврейче? — Тя потупва бебето по дупето. — Според мен пелената му отдавна не е сменяна, защото е подгизнала. Горкичкото, вече престана да суче. Заспа, но едва ли е сито.
Мама ме поглежда.
— Шарлот, донеси една кухненска кърпа, за да му сменя с нея пелената.
— С кухненската кърпа?
— Да, тя ще свърши работа.
Когато се връщам с кърпата, виждам, че мама седи на канапето, наведена напред, и говори тихо на госпожа Дешан. Наблюдавам я, докато взема внимателно бебето от нея и го слага на пода. Сваля една след друга вълнените дрехи, с които е загънато. Облечено е в сива ризка. Мама разкопчава ризката и я съблича. Ребрата на бебето прозират през кожата му.