— Господи, колко е мръсен! Трябва да го изкъпем. — Мама замълчава, докато бърше лепкавата жълта каша от дупето му. — Не е обрязан. — Тя се обръща към госпожа Дешан. — Няма ли да го вземеш? Моля те. Ще ти помагаме.
— Не. Казах ти, че не мога. — Госпожа Дешан замълчава. — Защо вие не го задържите? Шарлот ще ти помага.
— Не можем! — отсича мама.
— Можем, мамо!
— Не, Шарлот. Това е изключено.
— Ще изцеждам кърма и ще ви я давам. — В гласа на госпожа Дешан се долавя съжаление.
— А ако го занесем в някое сиропиталище? — Колебая се, преди да продължа, забелязвайки, че мама и госпожа Дешан се споглеждат. — Не бихме ли могли да го оставим пред него?
— До една седмица ще бъде мъртво. — Гласът на госпожа Дешан е равен.
Мама кимва.
— В момента сиропиталищата не са сигурни места. Той е недохранен и е немощен. — Тя отново се обръща към мен. — Отиди в кухнята и напълни легена с топла вода.
Правя това, което ми казва мама. Все още не съм напълнила догоре легена с вода, когато мама донася бебето в кухнята.
— Изпратих Мишлин. Ще изцеди малко кърма. Ще бъде по-лесно, отколкото да се опитаме да намерим краве мляко, и вероятно ще бъде по-добре за него.
— Моля те. — Опитвам се да не хленча. — Не може ли да го задържим? Ще ти помагам. Ще ми покажеш какво трябва да правя.
— Не, не можем да го задържим, Шарлот. — Очите на мама блестят и аз долавям съжалението в гласа ѝ. — Не разбираш ли, че веднага щом направят връзка между теб и Жан-Люк, ще дойдат тук. Може дори да изпратят агенти на Гестапо.
— От Гестапо? Не!
— Ще разпитат съседите. Надявам се, че Мишлин няма да им каже нищо, но не се знае как биха се държали хората, когато са подложени на натиск. — Мама въздъхва. — Вече не сме в безопасност. — Тя замълчава. — Благодарение на Жан-Люк.
По тила ми полазват тръпки. Жан-Люк е изложил семейството ни на опасност.
— Съжалявам, мамо. Ами ако изпратят Гестапо? Ако ни арестуват?
— Кажи на Жан-Люк да дойде в кухнята. Трябва да се научи да се грижи за бебето. Може да започне, като го изкъпе.
— Жан-Люк — прошепвам, докато отварям вратата на спалнята, — вече може да излезеш.
Той излиза от стаята и свежда надолу очи.
— Много съжалявам, Шарлот. Не знаех къде другаде бих могъл да отида.
Опитвам се да се усмихна, но стомахът ми е свит на топка. Мисълта за гестаповците, които се изкачват по стълбището на сградата ни, изпълва ума ми.
— Името му е Самюел. — Жан-Люк поглежда към мен.
Кимвам.
— Току-що разбрахме, че бебето е момче.
След като двамата влизаме в кухнята, мама се обръща към Жан-Люк.
— Той трябва да бъде изкъпан — заявява тя с хладен тон. — Ще ви покажа какво трябва да направите.
Мама помага на Жан-Люк да изкъпе Самюел, а после го кара да намаже с крем зачервената кожа на краката му. Взирам се в него, докато размазва крема, сякаш се страхува да го докосне. Наясно съм защо мама го накара да го направи — искаше да му покаже, че трябва да поеме отговорност за бебето. Наблюдавам я и виждам, че е ядосана, макар че се опитва да запази спокойствие. Мъжете не умеят да се грижат за бебета. Какво ще прави той?
След като бебето е изкъпано и е сложено на креслото, мама се обръща към Жан-Люк.
— Защо сте в германска униформа?
— Това беше единственият начин, по който можех да изляза от гарата.
— Как се снабдихте с нея? — Тонът на мама е строг.
— Взех пистолета на един Boche и го накарах да ми даде униформата си. Нямах друг избор.
— Убихте ли го?
— Прострелях го в крака.
— Трябваше да го убиете. Оставили сте свидетел. Ще започнат да ви търсят. — Докато крачи из стаята, мама поглежда сърдито към Жан-Люк. — Съпругът ми ще си дойде следобед. Той не трябва да знае за това.
Жан-Люк кимва.
— Ако започнат да ме търсят, ще отидат първо у дома. Няма как да знаят, че съм тук.
— Сигурен ли сте, че не са ви проследили? — Мама се намръщва.
— Огледах се. Наблизо нямаше хора.
— Но те знаят, че Шарлот се е грижила за вас в болницата, и няма да им бъде трудно да се досетят, че двамата се познавате. Сигурна съм, че съвсем скоро ще дойдат у нас. Трябва да напуснете дома ни и да отнесете бебето със себе си. Те ще разберат, че сте го взели, и ще започнат да ви издирват. Не можем да поемем този риск. Вече намесихме Мишлин. — Мама се намръщва още повече, докато продължава да крачи напред-назад из стаята. — Възможно е, ако я притиснат, да се разприказва и да ни издаде. Знаете какви са хората. — Мама въздъхва. — Не трябваше да я моля да накърми бебето, но не бях в състояние да мисля трезво.