— Но трябваше да го нахраним, мамо. Той пищеше. Ти не си виновна.
— Шарлот, не осъзнаваш ли, че сме изложени на риск?
— Съжалявам. — Жан-Люк прокарва пръсти през косата си. — Не трябваше да идвам тук.
Мама отвръща на извинението му, като свива рамене.
— Не знам как бихме могли да го запазим в тайна. — Тя се навежда над креслото и поглежда към бебето. — Какво смятате да правите? — Замълчава и отново обръща очи към Жан-Люк — Трябва да разполагате с план.
Знам, че по този начин мама иска да каже, че той не разполага с план.
— Моля те, мамо, трябва да помогнем на Жан-Люк. Измисли нещо.
Виждам, че тя сбърчва вежди. Поглеждам към креслото, където бебето спи кротко, сякаш светът е едно спокойно място.
— Добре — отвръща решително мама, взирайки се в Жан-Люк. — Може би ще успея да ви помогна, но не трябва да споменавате пред никого това, което ще ви кажа.
Трийсет и шеста глава
Шарлот
Париж, 30 май 1944 година
— Не би трябвало да ви го казвам. — Мама поглежда гневно към Жан-Люк, който седи на канапето до мен. — Ако някой узнае за това, животът на много хора ще бъде изложен на опасност.
— Разбирам. — Жан-Люк преглъща.
Мама го поглежда с присвити очи.
— Но дали ще бъдете достатъчно силен, за да си държите устата затворена, ако ви хванат?
— По-скоро бих умрял, отколкото да застраша нечий живот. — Жан-Люк се навежда напред и слага ръце на коленете си.
— Добре. Думите ви прозвучаха смело. — Мама замълчава и разтрива тила си. — Но никой не знае какво ще направи, ако му се случи подобно нещо. — Тя се обръща към мен и ме поглежда. — Ще поема този риск. Не виждам друга възможност. — Жан-Люк кимва. — Имам чичо, който се казва Албер. Той живее в Сибур. Селото се намира близо до Сен Жан-Люк дьо Люз. Помогнал е на много хора да избягат от Франция, пресичайки Пиренеите — на британски пилоти, които искаха да се завърнат в родината си, и на евреи.
Помагала ли е мама на някои хора да избягат? Взирам се в нея и очите ми се пълнят със сълзи от срам. Примигвам и я виждам в друга светлина.
— Той може би ще успее да ви помогне — продължава мама. — Ще ви кажа адреса му и трябва да го запомните. Не бива да си го записвате. — Очите ѝ пронизват Жан-Люк. — Готов ли сте?
Жан-Люк кимва.
Мама вдига бебето от креслото и за секунда се колебае, сякаш не знае какво трябва да направи с него. После въздъхва тежко, сяда на фотьойла и го слага в скута си.
— Авеню дьо л’осеан номер четиресет и две…
— Мамо — прекъсвам я. — Помагала ли си на някои хора да избягат? Давала ли си на някой друг този адрес?
Тя ме поглежда за миг, преди да ми отговори.
— Да.
— Но… но… Защо не си ми казала за това?
— Шарлот! — Тонът ѝ е рязък. — Би трябвало да си наясно с факта, че за тези неща не се говори.
Мама отново се отнася с мен така, сякаш съм глупаво дете, което трябва да бъде държано в неведение. Бясна съм, но в същото време, макар и неохотно, изпитвам възхищение към нея. Иска ми се да знаех. Това щеше да промени всичко.
— А татко… татко знае ли?
— Сега не е моментът да обсъждаме този въпрос, Шарлот. Трябва да действаме бързо.
Държа се като себично дете, което до такава степен е обсебено от собствения си свят, че не е способно да погледне към света на когото и да било другиго.
Мама отново се обръща към Жан-Люк.
— Ще бъде опасно. Много опасно. Предполагам, че не говорите немски?
— Не.
— В такъв случай трябва да съблечете тази униформа. Ще ви дам фалшива лична карта. Ще се наложи да ви подстрижа и да изтъня веждите ви, за да приличате на човека, който е на снимката. Правила съм го и преди. Ще ви дам пари. — Мама замълчава. — Ще трябва да вземете бебето със себе си. Никой няма да пожелае да се грижи за него. Ще бъдете изложен на голям риск, докато се опитвате да го криете. — Тя поглежда към бебето, което лежи спокойно в скута ѝ. — Дори не съм сигурна, че то ще оцелее. — Знам какво си мисли, но не казвам нищо. — Ще пътувате с влак до Байон и ще продължите пеша. Разстоянието между Байон и Сибур е около четиресет километра. Най-трудната част ще бъде пътуването с влака, но ако не разговаряте с никого…
— На хората няма ли да им се стори, че е странно за един мъж да пътува сам с бебе? — прекъсвам я отново. — Сигурно ще му задават въпроси. А откъде ще намери мляко? — За миг ми минава през ума ужасната мисъл, че мама просто иска да се отърве от Жан-Люк. Вече не я познавам и нямам представа на какво е способна.