— Ще му дадем кърма, която ще бъде достатъчна на бебето за два дни — докато стигнат до тайната квартира. — Тя поглежда към Жан-Люк. — Ще общувате с колкото е възможно по-малко хора.
— Но, мамо… — Вторачвам се в нея. — Това е налудничаво! Някой ще го спре. Сигурна съм, че ще стане така.
— Шарлот — изрича тихо Жан-Люк и ме докосва по ръката. — Всичко ще бъде наред. Ще разполагам с фалшива лична карта.
— Не! — Изправям се на крака в момента, в който ми идва наум една идея. Приближавам се до мама, вземам бебето от скута ѝ и го притискам към гърдите си. Той е толкова малък, толкова е лек. Поглеждам над главата му към мама и изричам спокойно и тихо, за да не го събудя: — Една двойка, която пътува с бебе, ще събуди по-малко подозрения, отколкото сам мъж с бебе.
Очите на майка ми проблясват. Сигурна съм, че осъзнава, че съм права.
— Не, Шарлот! Не! — Блясъкът в очите ѝ става гневен.
Жан-Люк също се изправя на крака.
— Много си смела — прошепва той в ухото ми и премята ръка през рамото ми, преди да се обърне към мама. — Ще направя всичко възможно, за да я опазя.
— За да я опазите? — изсъсква мама. — Луд ли сте? Вие не можете да опазите дори себе си.
Жан-Люк взема внимателно бебето от мен и поглежда отново към мама. Гласът му е равен и спокоен, сякаш се опитва да укроти диво животно.
— Знам, че не искате да загубите дъщеря си и че ще бъдем изложени на опасност, но ви се заклевам, че ще я пазя, а също и бебето с цената на живота си.
— Тя няма да ходи никъде! — Очите на мама се стрелкат от Жан-Люк към мен и обратно.
Пристъпвам към нея.
— Моля те, мамо. Помисли за тази възможност. Ще се престорим, че сме любовници, които имат извънбрачно дете и бягат, за да се оженят…
— Не! — Мама протяга ръка и ме хваща за рамото. — Всичко би могло да се случи! Може никога повече да не те видим! — Тя преглъща. — В никакъв случай няма да заминеш!
Взирайки се в нея, осъзнавам, че тя ме обича. Обича ме, разбира се. Сърцето ми се изпълва с разкаяние и срам. Защо не съм го забелязала досега? Но не мога да остана. Изгарям от желание да действам, да направя нещо.
— Трябва да ми позволиш да замина. Моля те, мамо.
— Не осъзнаваш на какви опасности ще бъдеш изложена. Нямаш представа…
Гласът ѝ започва да трепери, а после заглъхва, сякаш разбира, че вече ме е загубила.
— Давам си сметка за риска, който поемам, но въпреки това искам да го направя. Трябва да го направя.
Трийсет и седма глава
Шарлот
Париж, 30 май 1944 година
На спирка „Монпарнас“ цари хаос. Пълно е с войници и жандармеристи, които спират хората, проверяват документите им и крещят заповеди. Възрастните гледат притеснено към пероните, от които потеглят влаковете, а до тях стоят безмълвно бледи и изморени деца, които вече нямат сили да плачат. През цялото време войниците връщат хора от влаковете.
— Полицаите са навсякъде, Шарлот. — Изрича Жан-Пол. Осъзнавайки ясно този факт, притискам бебето към гърдите си и се озъртам. — Гледай напред и се дръж естествено.
Жан-Люк е много нервен и това ме плаши. Ако не се успокои, ще насочи вниманието на войниците към нас. Спирам за миг, взирайки се в изпълнените му със страх очи. Сърцето ми бие силно и дланите ми са влажни, но си напомням, че трябва да изглеждаме като любовници, които бягат с извънбрачното си дете. Как биха се държали любовниците?
Повдигам се на пръсти, обгръщам врата на Жан-Люк с едната си ръка, а с другата притискам бебето между него и мен.
— Целуни ме — прошепвам в ухото на Жан-Пол.
В началото устните му са твърди и студени, докато движа устните си по тях, но постепенно омекват. Шумовете около нас остават на заден план. Чувам в далечината свирки, детски плач и крясъци на мъже, докато двамата стоим и всеки от нас вдишва дъха на другия. Олеква ми. Всичко ще бъде наред. Сигурна съм.
След малко Жан-Люк се отдръпва назад.
— Хайде да тръгваме. Трябва да стигнем до петнайсети перон.
Той ме хваща за ръката и ме тегли след себе си. Двамата си проправяме път към войника, който проверява билетите и документите на пътниците, преди да им позволи да излязат на перона. Поглеждайки бегло към Жан-Люк, войникът сочи с глава към крака му.
— Как си го наранил? — пита го с немски акцент.
— Претърпях инцидент по време на работа. — Лицето на Жан-Люк е безизразно, а гласът му е равен.
Зад нас се трупат хора, но войникът не бърза. Поглежда към личната карта, която Жан-Люк му подава, после към него и отново към личната му карта. Дали намира някаква разлика? Мама бързаше, докато подстригваше косата му по същия начин, по който е подстригана косата на мъжа на снимката.