Струва ми се, че е изминала цяла вечност, когато Жан-Люк се връща и сяда до мен. Усещам облекчението, което ме залива като ласкава вълна. Отново съм в състояние да дишам. Жан-Люк се навежда към мен и ми шепне в ухото:
— Поиска ми пари. Мисли, че след като е узнал тайната ни, трябва да му платим, за да я запази. Тази тайна ни помогна да скрием другата тайна. — Гледайки ме в очите, той ме докосва по коляното. — Всъщност най-добрата лъжа е лъжата, която отговаря наполовина на истината.
Трийсет и осма глава
Шарлот
Южна Франция, 30 май 1944 година
Влакът най-накрая спира в Байон и ние слизаме от него в тъмнината и тишината. Срещу гарата са разположени високи жилищни сгради, но капаците на прозорците им са затворени, сякаш обитателите на апартаментите са заминали, макар че вероятно просто се крият в тях.
— Хайде да тръгнем към реката. Центърът на града вероятно е на отсрещния ѝ бряг. — Жан-Люк ме хваща за ръката. Завиваме зад ъгъла и виждаме двама жандармеристи, които вървят срещу нас. Заковавам се на място. — Продължавай да вървиш. — Жан-Люк ме смушква с лакът.
Докато се изкачваме по криволичещата улица към катедралата, градът става по-оживен и няколко души, които седят пред едно кафене, се обръщат и се взират в нас с безизразни погледи. Подминаваме катедралата и стигаме до един малък хотел, който се намира близо до нея.
— Хайде да пробваме тук. — Жан-Люк отваря вратата, която изскърцва силно и събужда дремещата зад плота на рецепцията възрастна жена. Тя ни поглежда със сълзящите си очи.
— Бихме искали да наемем стая. — Гласът на Жан-Люк е необичайно висок и той се закашля.
— Документите — изрича жената и разперва кокалестите си пръсти.
Подавам ѝ документите си. Тя ги грабва, подобно на гладна котка, а после изважда чифт малки очила от горния десен джоб на блузата си и започва да ги разглежда внимателно. Връща ми ги, без да каже нищо, и посяга към документите на Жан-Люк. Сбърчва нос, докато се взира в тях, а после вдига очи и стиснатите ѝ устни се разтягат в лукава усмивка.
— Не сте женени! — възкликва с писклив глас.
— Предстои ни да се оженим съвсем скоро. — Върху лицето на Жан-Люк се появява най-чаровната му усмивка.
— В такъв случай ще са ви нужни две стаи, нали?
— Добре, щом така смятате. — Жан-Люк въздъхва дълбоко, докато аз извръщам притеснено поглед.
— Да, така смятам. Колко дълго ще останете?
— Само тази нощ.
— Значи две стаи за една нощ. Това струва пет франка и петдесет сантима и включва вечеря и закуска.
Жан-Люк бърка в джоба си и изважда няколко монети. Очите на жената светват, докато той ги брои.
— Може ли да купим мляко от вас? — питам аз.
— Мляко? — Челото на жената се набръчква.
— За бебето.
— Какво бебе?
Потупвам вързопа в ръцете си. Тя наистина е стар сляп прилеп.
— Бебе! Не сте женени, а имате бебе! — Очаквам да вдигне цената, но тя изрича: — Защо не го кърмите? Знаете колко трудно се намира мляко.
— Бях болна и затова не мога да го кърмя.
— Болна?
Усещам, че бузите ми пламват.
— Да. Бях тежко болна. Имах остра инфекция.
Жената се навежда назад.
— Не беше туберкулоза, нали?
— Не, не бях болна от туберкулоза.
Настъпва неловко мълчание.
— Млякото е много скъпо. — Кресливият глас на жената пронизва тишината.
— Знаем, че е много скъпо. — Жан-Люк отново ѝ се усмихва. — Но ни е нужно за бебето и можем да го платим.
— Ще се опитам да намеря мляко. Дайте ми още един франк и ще попитам племенника си. Той е фермер.
— Благодаря — Жан-Люк изважда една монета от джоба си. — Признателни сме ви за помощта.
— Как се казва бебето? — Жената си сваля очилата и ги прибира обратно в джоба си.
— С… — започвам да изричам името на бебето, но Жан-Люк ме изпреварва.
— Серж — казва той.
Стискам силно устни, задържайки името Самюел в устата си. Трябва да се науча да мисля по-бързо. Името със сигурност щеше да ѝ подскаже, че бебето е еврейче.
— Серж — повтаря бавно жената, сякаш го преценява. — Хубаво име.
Тя излиза иззад плота и ние тръгваме след нея нагоре по стълбището. Поемаме по тъмния коридор на първия етаж, тя спира пред една стая и сваля един от ключовете, които са закачени с веригата на кръста ѝ.
— Pour monsieur — изрича и отваря вратата на стаята, в която има малко легло, разположено до прозореца.
— Merci, madame. — Жан-Люк минава покрай нея и влиза в стаята.
Жената затваря вратата след него, обръща се към мен и ме поглежда, а после тръгва отново по коридора и спира пред вратата, която се намира в дъното му.