— Et pour madame. — Произношението на думата madame е изпълнено със сарказъм, но аз се оглеждам с вдигната високо глава. Единичното легло заема почти цялата стая. — За вас и за бебето. — Тя се взира в мен.
Докато влизам в стаята, по тила ми лазят тръпки. Без да каже нищо повече, жената затваря вратата и бравата ѝ изщраква. Изведнъж осъзнавам, че се чувствам много самотна. Поглеждам към покритото с овехтяло тъмнокафяво одеяло легло и сядам на него с бебето, което продължавам да държа в ръце. Изскърцването на старите метални пружини ме кара да подскоча и аз се изправям на крака. Лекото почукване на вратата ме кара да подскоча отново.
Жан-Люк влиза в стаята.
— Той събуди ли се?
— Не. — Отдалечавам Самюел от гърдите си и поглеждам към тъмната, мека като коприна коса на темето му. — Колко време спят обикновено бебетата?
— Не знам със сигурност, но той спи вече дванайсет часа.
Жан-Люк протяга ръце и аз слагам бебето в тях. Какво му е дала мама, за да го накара да спи толкова дълго? Надявам се, че е знаела какво прави. Наблюдавам Жан-Люк, който слага бебето на леглото и разгъва одеялото. Краката на Самюел изглеждат така, сякаш са издялани от мрамор заради мрежата от тънки вени под почти прозрачната му кожа. Стъпалата му са обути с плетени терлички. Ръцете му са вдигнати и са отпуснати до главата му, сякаш е престанал да се бори. Докосвам внимателно с пръст единия му крак. Самюел е толкова топъл, но е толкова неподвижен. Надвесвам се над него, духайки леко върху клепачите му.
Той не трепва.
Обръщам се и поглеждам към Жан-Люк.
— Всичко е наред със Самюел, нали?
— Да, дишането му е равномерно. Просто ми се иска да се събуди. Спи от дълго време. — Жан-Люк вдига бебето от леглото, притиска го към рамото си и започва да крачи из стаята, потупвайки го по гърба. — Самюел, réveille-toi. Събуди се, моля те.
Затая вам дъх.
Жан-Люк отдалечава внимателно бебето от тялото си.
— Намокри една кърпа.
Изваждам една от кърпите, които мама ми даде, и тичам по коридора към банята. Докато я мокря със студена вода, изричам тихо:
— Моля те, господи, няма да искам нищо друго от теб. Просто го накарай да се събуди. Моля те, господи.
Когато се връщам в стаята, виждам, че Жан-Люк седи на леглото смъртнобледен, а бебето лежи на коленете му. Той взема кърпата от мен и започва да бърше лицето му с нея, като я задържа по-дълго върху клепачите му. Чувам единствено дълбокото и тежко дишане на Жан-Люк.
Носът на бебето потрепва и челото му се сбърчва. Изведнъж оглушителен писък раздира тишината.
Жан-Люк се усмихва облекчено.
— Предполагам, че ще бъде раздразнителен след дългия сън. Хайде да го нахраним.
Издишвам и шепна наум: „Благодаря ти, господи. Благодаря ти“.
Приготвям шишето с остатъка от кърмата и го подавам на Жан-Люк. Наблюдавам го, докато седи на леглото и насочва биберона към отворената уста на Самюел.
— Тихо, мъниче. Вечерята пристигна.
Плачът на бебето преминава в тих равномерен звук от преглъщане. Веднага се успокоявам и сядам на леглото. Чудя се защо подадох шишето на Жан-Люк, след като можех да се опитам да нахраня Самюел. Предполагам, че все още не се чувствам достатъчно уверена, за да го направя.
След като шишето се изпразва, Жан-Люк гушва бебето и обляга глава на таблата на леглото. Бузата на бебето е притисната до гърдите му. Самюел вдига свитите си в юмруци ръце и се опитва да ги пъхне в устата си.
На вратата се чука и аз подскачам.
— Донесох креватче за бебето — чува се пискливият глас на жената зад затворената врата.
Откъсвам очи от Самюел и се изправям на крака, за да ѝ попреча да влезе в стаята.
Жената отваря вратата, преди да съм стигнала до нея. Тя държи в ръце малко дървено креватче.
— Вечерята е готова.
— Благодаря ви. Това е много мило от ваша страна, госпожо. — Вземам креватчето от ръцете ѝ и затварям вратата, за да не ѝ дам възможност да надникне в стаята и да ме попита какво прави Жан-Люк в нея.
— Тя просто ни проверява. — Жан-Люк става от леглото. — Ще го оставим тук, докато вечеряме. Няма да се бавим много.
— Ще го оставим тук? Не може ли да го вземем с нас? Притеснявам се.
— Не бива да привличаме вниманието на хората към себе си.
— Може ли да го подържа?
— По-късно. Първо трябва да се нахраним.
Жан-Люк слага бебето в креватчето, но то изобщо не изглежда уморено и се опитва да пъхне всичките си пръсти в устата си.