— Може ли да спрем за малко?
Жан-Люк се обръща, поглежда ме и се намръщва.
— Още сме много далече. Може ли да изчакаш един час?
Потискам вълната на самосъжаление, която ме залива.
— Не — прошепвам. — Мисля, че на петите ми излязоха пришки.
— Добре, хайде да направим кратка почивка. Ще нахраня Самюел, докато е буден. — Той сваля раницата от гърба си, развързва възела на калъфката, сяда на земята до едно дърво, обляга се на него и слага бебето върху краката си.
— Това от него ли е, или така мирише на село? — Сбърчвам нос.
Жан-Люк се навежда над Самюел. Бебето хваща един кичур от косата на тила му. Наблюдавам как Жан-Люк издърпва кичура от ръката му, размотава памучната кърпа, избърсва с нея размазаните по дупето му изпражнения и я хвърля настрани, а после изважда чиста кърпа от раницата си. Задържам дъха си и развързвам връзките на обувките си. Събувам едната обувка и веднага забелязвам тъмната кръв по форта ѝ.
Жан-Люк поглежда към мен.
— Шарлот, краката ти! Имаш ли други обувки?
Клатя глава, а очите ми се пълнят сълзи. Какъв идиот съм!
— Заповядай. — Той ми подава една носна кърпа. — Вържи кърпата на глезена си и ми дай обувките си.
Събувам внимателно чорапа и оглеждам петата си. Кожата е обелена и от раната се стича кръв. След като инструментът за мъчение е отстранен, вече не усещам болка и се чудя дали няма да бъде по-добре, ако вървя боса.
Жан-Люк слага бебето в скута си и започва да мачка твърдата кожа с палеца и показалеца си.
— Ще подплатим обувката с носната кърпа. Трябваше да ми кажеш, че обувките те убиват. Можехме да спрем по-рано. — Той ми подава обувките. Решавам да не ги обувам, преди да тръгнем отново. Знам, че ще продължавам да изпитвам болка, дори и с подплатата от носната кърпа.
— Ще нахраня Самюел. — Жан-Люк изважда от раницата манерката с млякото, за да напълни шишето.
— Може ли този път аз да го нахраня?
— Естествено. Извинявай, не исках да излезе така, че трябва само аз да го храня. Просто се чувствам отговорен за него. — Той слага бебето в протегнатите ми ръце и ми подава шишето.
Наклонявам шишето и няколко капки мляко падат върху бузата на Самюел. Той се върти в ръцете ми и ми е трудно да го накарам да лапне биберона. Още няколко капки падат върху лицето му.
— Това е краве мляко, нали?
— Да, кърмата свърши.
— Мама каза, че трудно ще го накараме да го приеме. Дали да не изчакаме, докато спрем отново?
— Не съм сигурен. — Жан-Люк замълчава. — Може би не трябва да чакаме, докато огладнее. Изминаха три часа, откакто го нахранихме. Опитай се да го изправиш леко. Според мен така ще му бъде по-лесно да преглъща.
Следвайки съвета му, сменям позата и доближавам внимателно биберона до устата на Самюел. Той започва да суче, но веднага извърта глава на една страна, сякаш млякото не му харесва.
— Мисля, че ще го приеме по-добре, ако е гладен. — Погалвам Самюел по бузата и доближавам пръста си до устните му. Той го лапва и го стиска силно. — Бихме могли да спрем отново след малко.
— Да. Тогава и ние ще обядваме.
Жан-Люк привързва отново бебето към тялото си. Този път Самюел не е толкова кротък — върти се и пъшка.
— Хайде, мъниче, стой спокойно — говори му гальовно Жан-Люк. — Чака ни дълъг път.
Пъхам внимателно краката си в твърдите кожени обувки, докато Жан-Люк изхвърля мръсната кърпа зад една скала.
Докато продължаваме да вървим сред дърветата, пъшкането на Самюел преминава в плач. На мен също ми се иска да заплача — при всяка следваща крачка потрепервам от силната болка. В корема ми се надига паника, докато разсъждавам върху това, което сме предприели. Татко често ми казваше, че съм импулсивна, и беше прав. Аз наистина съм импулсивна. Но в същото време съм смела. В сърцето си знам, че съм постъпила правилно. Двамата с Жан-Люк ще спасим това бебе и нищо друго не е от значение.
Иска ми се да не бях тръгнала с тези проклети обувки.
— Жан-Люк, нека да спрем и да си починем. Моля те.
Той ме поглежда с ококорени от изненада очи.
— Почивахме преди няколко минути. Самюел ще се успокои, докато вървим.
Кимвам и преглъщам сълзите си, а после се навеждам и си събувам обувките.
— Шарлот, какво правиш? — Жан-Люк спира и бебето започва да плаче още по-силно.
— Ще вървя по чорапи. Продължаваме напред.
Почвата е мокра и рохкава и за мен е облекчение, че съм се отървала от обувките, които ожулиха кожата на петите ми. От време на време в меката плът на стъпалата ми се забива някоя пръчка или някой камък. Плачът на бебето постепенно утихва и то заспива. Вървим смълчани и след малко настроението ми отново се повдига. Мисля си, че всичко ще бъде наред, макар че има няколко неща, за които не съм сигурна.