— Жан-Люк, Самюел ли ще наричаме бебето, или Серж?
— Какво?
— Самюел наистина звучи като еврейско име. — Самото произнасяне на думата „еврейско“ ме кара да се чувствам така, сякаш съм извършила престъпление, и аз вдигам виновно очи.
Той спира и ме поглежда.
— Но това е името, което му е дала майка му. Сега не трябва да го използваме, но след като напуснем Франция, ще можем да го наричаме така.
— Всъщност името ми харесва.
— И на мен. Благозвучно е. Как са краката ти?
— По-добре са без обувките.
— След като пресечем Пиренеите, ще намерим обувки, които няма да те убиват. — Жан-Люк хваща ръката ми, вдига я до устните си и я целува нежно. — Радвам се, че тръгна с мен, Шарлот. Никога няма да забравя тези няколко дни с теб. Ти си много смела, а дори не знаеш това.
— Вероятно не става въпрос за смелост. Просто не умея да преценявам правилно рисковете. — Усмихвам се, сякаш съм се пошегувала, но дълбоко в себе си се чудя дали наистина не е така.
— Нервна си, нали? Всеки път, когато някое дърво изскърца, ти подскачаш.
— Не подскачам!
— Подскачаш! — Жан-Люк се смее. — Именно това показва, че си смела. Страхуваш се, но въпреки всичко не се отказваш.
Усмихвам се и решавам повече да не му противореча.
След няколко часа откриваме закътано място под един голям дъб. Самюел е започнал да пъшка — очевидно е гладен. Вземам го и допирам шишето до устата му. Той лапа биберона, но веднага щом започва да суче, го изплюва. Устата му е пълна с мляко.
— Млякото не му харесва.
— Нека аз да опитам. — Жан-Люк протяга ръце. Подавам му неохотно бебето. Плачът на Самюел става още по-силен. Жан-Люк го залюлява в прегръдките си и го целува по лицето. Самюел се успокоява. Наблюдавам очарована как Жан-Люк изстисква няколко капки мляко върху пръста си и го пъха в устата му. Самюел започва да го смуче. После Жан-Люк насочва внимателно биберона към отворената му уста. Откъде знае какво трябва да направи?
— Имаш ли братя и сестри? Изглежда, знаеш как да нахраниш едно бебе.
— Не. — Жан-Люк се усмихва. — Сигурно е инстинкт.
Обзема ме завист и се чувствам неловко. Досега никога не бях държала в ръцете си бебе. Това не означава, че не ми се е искало. Просто не познавам никого, който има бебе, с изключение на Мишлин Дешан от петия етаж, но съм виждала бебето ѝ само отдалече.
След като Самюел изпива млякото, Жан-Люк го слага на рамото си и започва да разтрива гърба му. Силното му оригване ме кара да подскоча. Двамата с Жан-Люк се смеем.
— Откъде знаеш, че трябва да направиш това? — питам Жан-Люк. — Аз не бих се сетила.
— Майка ми се грижеше за бебето на съседите ни. Спомням си, че изчакваше търпеливо момиченцето да се оригне, след като го нахранеше. Това обаче обикновено отнема повече време.
Той слага Самюел върху тревата и разгъва одеялото, за да му даде възможност да порита, докато обядваме. После изважда от раницата си хляба, който купихме сутринта, и сухата saucisson, която носим от Париж, и я нарязва на парчета с джобното си ножче. Тя е твърда и жилава, но аз ям лакомо. Има също така едно голямо парче сирене бри, което е меко и с него я преглъщам по-лесно.
Доспива ми се и лягам върху тревата, затваряйки очи. Жан-Люк слага внимателно глава върху корема ми.
— Прекрасно е — прошепва той. — Сякаш сме извън времето. Бягаме, за да се спасим, а лежим на тревата, все едно сме на пикник.
Знам какво има предвид. Чувствам се в безопасност с него и Самюел, сякаш светът с всичките си тревоги е решил да ни остави на мира. Казвам си, че това е измамно чувство и че не трябва да стоим дълго тук. Прокарвам пръсти през косата на Жан-Люк и се чудя как подобно щастие стана възможно. Развълнувана съм и съм удивена от факта, че човек може да получи това, което иска, ако го иска толкова силно, че е готов да жертва всичко за него. Осъзнавам, че съм жертвала всичко. Напуснах семейството и приятелите си. Баща ми вероятно повече никога няма да ми проговори, а що се отнася до майка ми, не мога да преценя как би постъпила. Тя ми помогна, защото беше наясно с факта, че не би могла да направи нищо, за да ме спре, но беше ядосана, заради това че я поставих в тази трудна ситуация. Нямаше целувки за сбогом, а само напътствия както винаги.
— Шарлот — изрича тихо Жан-Люк, обръщайки глава към мен, и прекъсва мислите ми. — Не съществуват правила, нали?
Прокарвам бавно пръст по очертанията на носа му.