Изведнъж мъжът пуска брадичката ѝ.
— Да, бих разпознал тези очи навсякъде. Приличаш много на сестра ми. Носиш ли ми нещо от нея?
— От кого?
— От баба си. От сестра ми.
— Не. — Шарлот се свъсва вежди.
Стоят в коридора и чакат, а миризмата на зеле става още по-силна. Шарлот се прокашля.
— Тя ми подари една брошка… за осемнайсетия ми рожден ден.
— Покажи ми я. — Мъжът се почесва по брадата и присвива очи, взирайки се в Шарлот.
Шарлот разкопчава с треперещи пръсти палтото си и сваля брошката, която е закачена за блузата ѝ. Той я взема с грубите си мазолести ръце и прокарва пръсти по гладката повърхност на зеления камък.
— Помня я. Кой ѝ я е подарил?
— Баща ѝ, за двайсет и първия ѝ рожден ден.
Шарлот и Жан-Люк стоят смълчани, докато Албер разглежда брошката. После той протяга ръка, слага я в разтворената длан на Шарлот и притиска пръстите ѝ върху нея.
— Трябва да внимаваш да не я изгубиш. — Замълчава и по устните му пробягва усмивка. Изведнъж хваща Шарлот за раменете, придърпва я към себе си и я целува шумно два пъти по бузите. После я пуска, обръща се и поглежда към Жан-Люк. — Кой е този мъж?
Жан-Люк му подава ръка.
— Жан-Люк Бошан, много ми е приятно, господине.
Албер отново присвива очи и го оглежда.
— Предпочитам да опозная човека, преди да се здрависам с него — заявява рязко.
Ръката на Жан-Люк се отпуска до тялото му. Самюел отново се разплаква, сякаш е усетил, че Жан-Люк е бил отблъснат. Жан-Люк се навежда напред, отмята одеялото, изважда го от него и го вдига нагоре.
— А това е Самюел.
— Синът ви?
— Не — отговаря бързо Шарлот.
Изражението върху лицето на Албер се променя и очите му стават по-топли.
— Хайде да седнем.
Тръгват по тъмния коридор и влизат в кухнята. Албер сяда в края на дългата маса, подобно на крал, наблюдаващ придворните си. Жан-Люк забелязва следите, оставени по масата от горещи чинии и забравени цигари. Той подава бебето на Шарлот и изважда манерката от раницата си. Разклаща я и звукът от останалата на дъното ѝ течност сякаш отеква в стаята.
— Имате ли мляко?
— Ще намерим. — Албер се обръща към жената. — Мари, отиди при Пиер и поискай мляко от него.
Жената излиза от кухнята, без да каже нищо.
Жан-Люк пълни шишето с остатъка от млякото и го подава на Шарлот. Тя се опитва да го нагласи така, че да накара Самюел да поеме биберона. Жан-Люк затаява дъх, докато чака бебето да започне да суче.
— На колко месеца е? — Албер се мръщи. — Изглежда много малък.
Жан-Люк свива рамене.
— Не знаем със сигурност. Вероятно е на няколко седмици.
— Пътували се от Париж до тук с малко бебе, което дори не е ваше?
За момент двамата мълчат, а после Шарлот вдига очи.
— Той е много кротък. Освен това извадихме късмет, защото никой не ни спря по пътя.
Жан-Люк долавя гордостта в гласа ѝ.
— И така, защо сте дошли? — Албер вдига дебелите си вежди. — Какво искате от мен?
— Надяваме се, че ще можете да ни помогнете. — Шарлот поглежда към Албер. — Мама каза, че сте помогнали на много хора да избягат в Испания.
Албер се чеше по брадата, поглеждайки от Шарлот към Жан-Люк и обратно.
— И защо искате да избягате? Какво сте направили? Жан-Люк евреин ли е?
— Не — отвръща Шарлот.
— Аз съм железничар — изрича Жан-Люк. — Работех на железопътната гара в Бобини. В Дранси.
— Разбирам. — Албер свъсва вежди и бръчките върху челото му стават още по-дълбоки.
— Бях наясно, че трябва да напусна. Изчаквах да се появи подходяща възможност. Опитах се да повредя една релса, но не успях и се оказах в болницата. След като се върнах на работа, една сутрин, докато влакът потегляше, една жена ме помоли да взема бебето ѝ… за да го спася.
— Това бебе?
— Да.
— Значи е вярно. Депортират евреите от Дранси.
— Да, хиляди евреи.
— Така се говори. И къде ги карат?
— Не съм сигурен, но мисля, че ги карат далече на изток. Сменят машинистите на границата. Единствено Boches знаят това.
Бръчките на челото на Албер стават още по-дълбоки.
— Единствено Boches. Онези копелета!
Шарлот се изправя на крака. Жан-Люк вижда, че тя се опитва да успокои Самюел, който плаче силно. Тримата вдигат очи, когато Мари влиза забързано в стаята с метална кана в ръце.
— Това ми коства два пакета „Житан“ — изрича тя.
— Ние имаме цигари. — Жан-Люк бърка във вътрешния джоб на сакото си, изважда от него два смачкани пакета и ги плъзва по масата към Албер.