— Радвам се да го чуя. — Той ме целува нежно по устата, а после устните му се доближават до ухото ми. — А шампанското и венчелистчетата от рози? — Дъхът му е горещ.
— Ммм — измърморвам. — Някой друг път. Сега просто искам теб.
Четиресет и втора глава
Шарлот
Южна Франция, 1 юни 1944 година
На следващата вечер, след като сядаме на масата, за да се храним, три бързи почуквания на входната врата проехтяват като изстрели в стаята. Притискам Самюел към гърдите си. Жан-Люк скача от стола си.
— Спокойно. — Докато излиза от стаята, Албер добавя: — Това е сигналът ни.
След малко той се връща и води със себе си един висок набит мъж.
— Това е Флорентино, нашият passeur.
Наблюдавам грамадния като мечка мъж, който сваля баретата от главата си. Докато ставам от стола, за да го поздравя, не мога да откъсна очи от прорязаното му от дълбоки бръчки лице. Очите му обаче са блестящи като очите на млад мъж. Притискайки с едната си ръка Самюел до гърдите си, протягам другата си ръка към него. Той я обхваща с огромната си длан и я стиска здраво. Кара ме да се чувствам дребна и крехка, почти незабележима.
Отдръпвам назад ръката си. Мари подава на Флорентино чаша червено вино. Той кимва, преди да изпие чашата до дъно, сякаш в нея има вода, а после се обръща към Албер.
— Без бебето.
Притискам още по-силно Самюел към гърдите си.
— Знам, знам. — Албер клати глава. — Но е наложително. Ще ти платят допълнително.
— Без бебето. — Флорентино подава на Мари чашата, за да бъде напълнена отново.
Поглеждам към Жан-Люк. Какво ще правим? Той среща очите ми и изважда от задния джоб на панталона си пачката банкноти, които е приготвил. Докато ги брои, поглежда към Флорентино.
— Още колко пари искате?
— Не! — Флорентино оставя празната чаша на масата и тя издрънчава. — Без бебето!
Албер удря Флорентино с ръка по рамото, навежда се към него и му шепне нещо в ухото.
Виждам, че бръчките на челото на Флорентино стават още по-дълбоки. Изведнъж той се обръща и протяга ръце към мен.
— Бебето.
— Какво? — Отстъпвам инстинктивно назад.
— Шарлот, той иска да го види. — Жан-Люк докосва лакътя ми.
Скована от тревога, слагам спящото бебе в огромните ръце на Флорентино. Той поглежда към Самюел, а после го вдига с едната си ръка и го слага на рамото си.
„Моля те, не се събуждай“, шепна наум.
Флорентино премества Самюел на другото си рамо с едно рязко движение. Самюел се размърдва, но не заплаква. Обзема ме гордост. Флорентино се намръщва, взирайки се в Албер с ясните си сини очи.
— Знаеш какво ще се случи, ако бебето се разплаче.
Албер кимва и поглежда към мен. Не съм в състояние да издържа на острия му поглед и извръщам очи. Това няма да се случи. Не е възможно да се случи.
Жан-Люк се прокашля.
— Няма да му позволим да плаче. — Той пристъпва към мен и премята ръка през раменете ми. — Знаем как да го накараме да бъде тих.
Флорентино се взира в него и вдига леко дебелите си вежди, сякаш се чуди откъде би могъл Жан-Люк да знае как може да бъде накарано бебето да не плаче. Изведнъж подава Самюел на Жан-Люк и протяга ръка, за да вземе чашата, която Мари е напълнила отново. След като отпива няколко глътки от виното, започва да ни дава указания:
— Утре в десет часа вечерта. Фермата в Юрюн. Трудна работа. Сега хиляда и петстотин песети, после още петстотин.
Жан-Люк брои банкнотите, които майка ми ни даде.
— Благодаря ви.
Флорентино изсумтява и се обръща към Албер.
— Дай коняк за бебето.
Албер кимва. Стомахът ми се преобръща, но не казвам нищо. Просто трябва да изведем Самюел от Франция.
Флорентино сяда и Мари му донася чиния с pâté и туршия. Наблюдавам го как слага парчета от лигавите червени чушки в устата си. Поверяваме живота си на този човек, който дори не ни харесва. Опасността, с която е свързано прекосяването на Пиренеите, е вече съвсем близо. Затварям очи, за да прогоня страха. „Нужна е вяра — шепна наум. — Всичко ще бъде наред“.
Четиресет и трета глава
Шарлот
Южна Франция, 2 юни 1944 година
На следващата вечер тръгваме сами под прикритието на тъмнината. Мари ни е дала по един чифт еспадрили с въжени подметки. Вероятно това са най-подходящите за изкачването на Пиренеите обувки. Доволна съм, че не са боти от твърда кожа и ще мога да ги подпетя, защото краката ми все още са разранени. Жан-Люк носи раницата, в която има по един кат дрехи за всеки от нас, мляко, коняк и вода, а аз нося Самюел — привързала съм го към тялото си с дългата калъфка.