Следваме в мълчание посоката, както ни беше обяснено, и тъй като вървим бързо, не след дълго ми става горещо и започвам да се потя. Отдалечавам Самюел от гърдите си, за да може въздухът между него и мен да се охлади, и той се събужда. Усещам как пръстите му се подават изпод одеялото и се вкопчват в палтото ми.
— Шшт — шепна и отново го притискам към гърдите си, покривайки главата му с ръка. Той се успокоява и аз решавам, че ще мога да изтърпя топлината, която тялото му излъчва. След няколко дни, ако всичко мине добре, ще бъдем в безопасност и ще можем да започнем новия си живот. Посягам към ръката на Жан-Люк и спирам.
— Всичко е наред, Шарлот. Ще се справим.
— Знам. — Стискам ръката му и двамата замълчаваме отново. Единствените звуци идват от тихите ни стъпки по неравната земя и от бухането на бухалите.
Не сме вървели дълго, когато Флорентино се появява безшумно в тъмнината. Без да разменим нито една дума, тръгваме след него през боровата гора. Безбройните дървета и покритата с нападали клонки земя поглъщат звуците, които издаваме. Тук се чувствам по-сигурна с Флорентино, отколкото на пътеката, но той върви много бързо и ту изчезва, ту отново се появява между високите тънки дървета. Задъхвам се и по челото ми избиват капки пот. Избърсвам потта и започвам да вея на пламналото си лице. Притеснявам се за Жан-Люк, но той продължава да върви, подпирайки се на бастуна и без да забавя крачка.
След няколко часа стигаме до една ферма. Флорентино бута силно тежката дървена врата и ни въвежда в къщата. Вътре е тъмно, с изключение на няколко мъждукащи свещи. Въздъхвам облекчено. Нямам търпение да седна и да развържа калъфката, в която е Самюел. Вратът ме боли от тежестта му и по гърдите ми се стичат струйки пот. Посреща ни една възрастна жена. Тя ми помага да развържа възлите на калъфката и да си съблека палтото. Изваждам Самюел от калъфката. Той присвива очи — вероятно усеща промяната в обстановката. Лицето му е червено и аз осъзнавам, че и на него му е горещо. Доближава малкия си юмрук до устата си и изплаква.
Жан-Люк веднага застава до мен с шишето с млякото в ръка. Взема Самюел от мен и го люлее в прегръдките си, издавайки звуци, с които се опитва да го успокои. Поглеждам към протритото канапе и се отпускам с благодарност върху него. Флорентино и жената си шепнат, докато жената притопля нещо на печката. То мирише на индийско орехче и на чесън и червата ми започват да къркорят.
Жената се обръща към мен и ми подава купа със супа. Супата е вкусна и аз я сърбам лакомо и наблюдавам с ъгълчето на окото си Жан-Люк, който шепне на Самюел, докато го храни. Знам, че Самюел се взира в него с невинните си кафяви очи. Жан-Люк се влюбва в бебето, а аз се влюбвам в Жан-Люк. Никога не съм виждала подобна нежност от страна на мъж, но това, което ме изненадва най-силно, е пълната липса на притеснение от негова страна. Той изобщо не се интересува какво си мислят хората. Гледката ми действа освежаващо.
Затварям очи. Щастлива съм, но съм изтощена.
Чувствам се така, сякаш току-що съм заспала, когато Флорентино ме раздрусва и ми подава купа горещо мляко и парче от франзела. Вероятно снощи някой ми е събул еспадрилите и ме е завил с одеяло. Изправям се до седнало положение и отпивам от млякото, забелязвайки, че Жан-Люк налива своето мляко в шишето на Самюел. Флорентино е застанал до печката и безпокойството му е видимо от дълбокото му, равномерно дишане — сякаш брои вдишванията си и чака. Веднага щом бебето е нахранено, той ни подава по един чифт сини работни дрехи, които са същите като неговите. Преобличаме се бързо, а после Жан-Люк връзва калъфката на гърба ми, за да мога да нося в нея Самюел.
След като излизаме от къщата, Флорентино ми подава една дебела пръчка, която трябва да използвам като бастун. Той поглежда към бастуна на Жан-Люк.
— Хубаво е, че имаш бастун, но ако си бавен…
— Мога да тичам с бастуна. — Жан-Люк се смее нервно.
Флорентино не му обръща внимание. Той сочи с пръст напред и тръгва с големи тихи крачки.
Подпирам дупето на Самюел с ръка, за да освободя врата и гърба си от натоварването. Единственото, което виждам пред себе си, е тъмната фигура на Флорентино. Почвата мирише на гора и извиква у мен спомени за отминалите Коледи. Чудя се от сега нататък какви ще бъдат те за мен. Дали тримата ще бъдем щастливо семейство? Дали ще имаме свои деца? Но тези мисли за бъдещето изглеждат странни, дори илюзорни. Единственото, което е важно в момента, е да спасим Самюел. Останалото ще се случи по-късно.
Сякаш целият свят спи, с изключение на птиците, които общуват помежду си, чуруликайки. Нещо изпуква и аз подскачам. Застивам със свит в коляното и увиснал във въздуха ляв крак. Различавам единствено Флорентино, който се отдалечава от нас.