— Хайде! — прошепва Жан-Люк.
Затичваме се, за да го настигнем. Флорентино се обръща в момента, в който се приближаваме до него.
— Счупи се един клон — измърморва той. — Ще ви кажа, когато има причини да се страхувате. — Тонът му е хладен.
Не разполагаме с време, за да се наслаждаваме на красотата на настъпващия ден. Трябва непрекъснато да гледаме в краката си, за да избягваме усуканите корени, разхлабените камъни и мочурливите места. Не след дълго теренът става по-стръмен и аз започвам да се задъхвам, докато се опитвам да не изоставам от двамата мъже. После меката почва преминава в камънак. Подхлъзвам се. Едната ми ръка инстинктивно полита към Самюел, а другата е протегната назад в опитите ми да запазя равновесие. Самюел изплаква. Навеждам се и започвам да шепна тихо в ухото му:
— Нищо страшно не е станало. Всичко ще бъде наред. — Говоря по-скоро на себе си, отколкото на него, но думите ми, изглежда, го успокояват и той притихва.
Флорентино се обръща и аз виждам в полумрака гневния блясък в очите му. Той не вярва, че ще издържим до края на пътуването. Сигурна съм, че ще ни изостави, ако сметне, че това е необходимо. „Ще му покажа, че не е прав“, шепна наум.
Изведнъж Флорентино спира и сочи към няколко разположени близо едно до друго дървета. Преди да успеем да разберем в каква посока е поел, той изчезва. Сърцето ми бие силно, докато вървя след Жан-Люк сред дърветата и се чудя къде се намира водачът ни. След малко, слава богу, зърваме едрата му фигура сред високите борове, която се насочва към едно сечище. Изведнъж се оказваме пред стръмна скала, която е прорязана от пролом, дълбок един човешки ръст. Флорентино е застанал на дъното на пролома с разкрачени крака и опрени в стените му длани. Няма време за мислене. Няма време за страх. Жан-Люк ме бута пред себе си.
— Тръгвай!
Оправям бързо фортовете на еспадрилите, за да не се изхлузят от краката ми. Използвайки максимално силата на краката си, се оттласквам в пролома. С едната си ръка търся издатина в скалата, за да се хвана за нея, а с другата притискам към гърдите си Самюел.
— Трябва да си служиш с двете ръце — изкрещява Жан-Люк и ме тласка напред, опрял ръка в дупето ми. Но аз се страхувам прекалено много, за да вдигна ръката си от Самюел. Ами ако калъфката не е достатъчно здрава, за да издържи на тежестта му? Ако той изхвърчи, докато се навеждам напред? Отдалечавам внимателно ръката си от тялото му и я протягам към следващата издатина, но веднага я връщам обратно. Не мога да го пусна. Ще трябва да се хвана за издатината с другата си ръка. Тя обаче е много далече. Не съм в състояние да направя нищо. Вцепенена от нерешителност, допускам фатална грешка, като вдигам очи. Няма да успея да стигна до другия край на пролома.
Зървам зачервеното лице на Флорентино. Усещайки гнева му, се сковавам още повече. Големите му крака се катерят по склона на скалата. След малко той застава над мен.
— Подай ми бебето — изсъсква и протяга ръка. Но аз не мога да мръдна нито един мускул. Той скача до мен, пъха ръката си в калъфката и изважда Самюел от нея. После, подобно на пъргава мечка, започва да се изкачва отново по скалата, като използва само едната си ръка.
„Не поглеждай нагоре, нито надолу“, шепна наум. Съсредоточавайки се върху издатините, се придвижвам бавно през пролома и придобивам увереност с всяка следваща крачка. Чувам тежкото дишане на Жан-Люк, който ме следва. За миг се чудя как успява да върви с ранения си крак, но пропъждам веднага тази мисъл. Това, което единствено е от значение, е фактът, че се справя.
— Allez — прошепва нетърпеливо Флорентино над нас.
Поглеждам нагоре и виждам, че той се е надвесил над ръба на скалата и протяга ръка към мен. Изведнъж осъзнавам колко нависоко сме се изкачили. И от каква височина бих могла да падна.
— Allez — прошепва Флорентино, този път по-високо.
Затварям очи и вдигам едната си ръка към него. Той обхваща със силните си пръсти крехката ми длан и започва да ме дърпа. Оттласквам се от дъното на пролома, обръщам се на една страна и лягам до него. „Благодаря ти, господи“, шепна наум. Не смея да погледна надолу, докато той помага на Жан-Люк да се изкачи на склона на скалата.
Флорентино ми подава навъсено Самюел и ме кара да се чувствам така, сякаш съм лоша майка. Но аз не съм истинската му майка! В такъв случай защо страхът за него ме сковава?
Надявам се, че ще направим кратка почивка след изтощителното изкачване на скалата, но Флорентино се изправя на крака. Самюел е неспокоен — върти се и пъшка до гърдите ми. Може би усеща страха и умората ми. В момента, в който започвам да си мисля, че не съм в състояние да продължа, Флорентино ни дава знак да спрем. Сядаме под едно голямо дърво. Краката ми се огъват, преди да ги отпусна върху земята. Самюел хленчи.