— Прекалено опасно е — повтаря Флорентино.
Какво трябва да направим? Да се върнем обратно? Наехме го, защото смятахме, че няма да можем да преодолеем сами опасностите, а той се уплаши! Трябва да продължим. Мисълта, че ще ни се наложи да се върнем обратно, ме плаши повече от реката.
— Моля ви. — Допирам длан до ръката му и продължавам да го моля с очи.
— Не през деня. — Той замълчава. — Довечера. Ще изчакаме, докато се стъмни.
Четиресет и четвърта глава
Шарлот
Южна Франция, 3 юни 1944 година
Може би Флорентино в крайна сметка е прав. Ще бъде по-добре, ако изчакаме, докато се стъмни. Това е най-опасната част от прехода. Ще имаме време да възстановим силите си, преди да продължим.
Вървим в продължение на около един час, а после Флорентино сочи към един голям камък, който е отдалечен от брега, и тримата сядаме зад него. Въздъхвам облекчено. Ще мога да си почина, макар че един от нас трябва да бъде буден и да наблюдава. Ужасявам се, че може да заспя, докато пазя. Толкова съм изтощена, че се унасях дори докато вървяхме. Ето защо, когато идва моят ред, решавам да нахраня Самюел. Вече не се затруднявам и ми е приятно да се взирам в него, докато пие от шишето. Очите му стават сънени и пръстите му се разтварят и се свиват, търсейки нещо, за което да се хванат. Подавам му показалеца си и той веднага го сграбчва, сякаш се страхува, че ще изчезна. Нуждата, която изпитва от мен, ме хваща за сърцето и ме изпълва с желание да я задоволявам.
— Не се притеснявай — прошепвам. — Няма да те изоставя.
Докато пие млякото, Самюел рита с крака. Хващам едното му стъпало и го приближавам до устните си.
Следобед продължаваме да вървим покрай реката и се оглеждаме за патрулиращи войници. Не смея да погледна към препускащата покрай нас вода. Усещам страха като ток, който преминава през мен. Пулсът ми се ускорява, забавя се и отново се ускорява. Вече дори не можем да си шепнем един на друг, защото реката заглушава всеки звук.
След леката вечеря от ядки и сирене чакаме да се спусне здрач. Двамата с Жан-Люк си събуваме еспадрилите и ги прибираме в раницата му. Вземам Самюел, който отново е буден и наднича над ръба на калъфката с разфокусирани очи.
— Трябва да търсиш стабилна опора. — Флорентино се взира в мен. — Течението е силно.
Иска ми се да завъртя очи, но се въздържам и се обръщам към Жан-Люк.
— Може ли да провериш дали калъфката е вързана здраво на гърба ми?
Жан-Люк проверява за трети път дали калъфката е стегната достатъчно, за да задържи Самюел на гърдите ми.
— Да, той няма как да се изхлузи от нея.
Флорентино се навежда, навива крачолите на панталона си и нагазва във водата. След като е сигурен, че е стъпил здраво, протяга ръка към мен, но аз едва я различавам на гаснещата светлина. Поемам си дълбоко въздух и потапям крак в реката. Притискам Самюел до гърдите си с едната си ръка и протягам другата към Флорентино. Ледената вода ме оставя без дъх, докато течението ме дърпа яростно за краката. Притискам още по-силно Самюел към гърдите си, а стомахът ми се свива от страх, докато си мисля, че калъфката може да се развърже. Ръката ми обаче не е достатъчно дълга, за да стигне до ръката на Флорентино.
— Allez!
Пъхам единия си крак зад някакъв камък и вдигам другия си крак. Краката ми треперят от усилието да се задържа права. Протягам отново ръка към Флорентино, но все още съм прекалено далече от него.
— Дай ми Самюел. — Изведнъж Жан-Люк застава до мен и слага ръка на рамото ми. Бяхме се разбрали обаче, че аз ще нося Самюел заради ранения крак на Жан-Люк. Във всеки случай не бих рискувала да му го подам, докато сме в тази буйна река.
— Ще се справя! — Отново протягам ръка към Флорентино, но все още съм далече от него. Положението е безнадеждно. Не съм в състояние да направя нищо. Ако вдигна крак, за да пристъпя към Флорентино, силната вода ще ме събори. Но нямам избор.
Вдигам единия си крак. Изведнъж залитам напред и загубвам равновесие. Посягам към най-близкия камък. Самюел изплаква. А после изплаква отново.
— Изправи се! — изкрещява Флорентино.
Притискам силно с едната си ръка Самюел към гърдите си, без да обръщам внимание на писъците му, и се изправям, забивайки крака в дъното на реката. Краката ми треперят силно. Отново протягам ръка към Флорентино. Този път успявам да докосна пръстите му. Той веднага обвива с длан китката ми и започва да ме тегли към себе си.
— Накарай бебето да млъкне! Хвани Жан-Люк за ръката!
Писъците на Самюел стават все по-силни, но реката ги отнася надалече. Мисълта за това, което трябва да направя, ме удря като юмрук в корема — трябва да вдигна ръката си от Самюел, за да дръпна Жан-Люк към себе си. Знам, че калъфката е вързана здраво, но ако се е разхлабила, докато правех усилия да прекрача напред? Защо Флорентино ме постави по средата с бебето? Трябваше той да носи Самюел. Обзема ме омраза към водача ни.