— Хайде! — крещи Флорентино над бушуващата река. — Направи го!
— Шарлот, Самюел е в безопасност! — изрича Жан-Люк. — Подай ми ръката си!
Ръката ми обаче отказва да се вдигне от бебето.
Жан-Люк забива бастуна си в дъното на реката и се навежда напред. Наблюдавам безпомощно треперещите му от напрежението ръце и крака. Той прави една голяма крачка и протяга отново ръката си към мен. Ръката ми се вдига за миг от Самюел. Протягам я и хващам здраво ръката на Жан-Люк.
Без да ме предупреди, Флорентино дръпва другата ми ръка. Докато стъпвам по хлъзгавите камъни, отново политам напред. Самюел подскача нагоре. Изпищявам.
— Подай ми бебето! — изкрещява Флорентино. — Веднага!
Не мога да го направя. Гневът на Флорентино ме ужасява. Думите му ми прозвучават така, сякаш той иска да хвърли Самюел в реката. Но огромните му ръце вече посягат към него.
— Подай ми го веднага!
Докато бъркам в калъфката, той издърпва бебето от нея, хващайки го за ръката, сякаш вади заек, като го държи за ушите.
Изпищявам отново. Преглъщайки сълзите си, продължавам да пристъпвам странично във водата. Флорентино тегли мен, а аз тегля Жан-Люк. Когато най-накрая стигаме до отсрещния бряг, се свличам на земята, треперейки неудържимо.
Флорентино слага плачещото бебе в ръцете ми.
— Извадихме голям късмет. Казах без бебето.
Заравям глава в одеялото, опитвайки се да заглуша писъците на Самюел. Той е мокър и е уплашен. Стискам го здраво и го люлея върху коленете си. Със сигурност всички ще умрем на брега на тази проклета река! Усещам ръката, която ме докосва по рамото.
— Вече сме в Испания, Шарлот! — Чувам, че гласът на Жан-Люк пресеква. — В Испания сме! — Той се свлича на земята, вдига ръка и прегръща Самюел и мен. Притиснати един към друг, двамата плачем. После се смеем — луд, истеричен смях.
Усещам, че Флорентино ме дърпа, за да ме изправи на крака. Той взема Самюел от мен, но не грубо, както преди, а внимателно, като обхваща тялото му с две ръце. Докато го наблюдавам, осъзнавам бегло, че Жан-Люк бърка в раницата и търси сухи дрехи. Флорентино вече сваля мокрите дрехи на бебето, разкопчава ризата си и на светлината на луната виждам, че слага бебето на широките си космати гърди и закопчава отново ризата си. Плачът на Самюел е заглушен и започва да утихва.
— Приготви шишето! — Обръщам се към Жан-Люк, който вече добавя коняк към млякото.
Флорентино грабва шишето от него и го пъха в устата на Самюел под ризата си. После отново сме на крака и тичаме сред дърветата. Флорентино, който все още носи бебето, ме дърпа в тъмнината, а аз дърпам Жан-Люк.
Загубвам представа за времето, докато вървим слепешком в нощта. Сърцето ми подскача при всеки шум от пречупване на клонка или от притичващо покрай нас животно. Вече се спускаме по нанадолнището и ни е по-лесно. Най-накрая Флорентино спира.
— Пристигнахме. Виждате ли онази светлина?
Взирам се в тъмнината, но не виждам нищо. После забелязвам мъждукащата светлина, която става все по-силна, докато гледам към нея.
Избухвам в смях. Не мога да се контролирам.
— Шарлот, шшт. — Жан-Люк стиска ръката ми, но аз продължавам да се смея, докато тичаме, препъвайки се, към къщата.
Отпускам се в прегръдките на жената, която отваря вратата. После всичко се размазва пред очите ми. Усещам смътно, че някой ме завива с одеяло. А после нищо. Блажено нищо.
Четвърта част
Четиресет и пета глава
Жан-Люк
Санта Крус, 10 юли 1953 година
— Господин Боу-чампс, имаме основания да смятаме, че Самюел не е ваш син.
Жан-Люк не е в състояние да помръдне, не е в състояние да диша.
— Тя е жива? — прошепва той по-скоро на себе си, отколкото на мъжете в стаята. Това не е вярно. Никой не е оцелял.
Мъжете се взират в него. Брадли кимва, но и тримата мълчат.
— Как е успяла… Как е възможно? Сигурни ли сте, че е тя?
— Значи признавате, че Самюел не е ваш син?
— Какво? Да. Не.
— Арестуван сте за отвличане. Каквото и да…
Вероятно не е чул правилно. Вие му се свят.
— За отвличане?
— Да. — По-високият от двамата полицаи го гледа със студените си очи. — Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда.