— За отвличане? — повтаря Жан-Люк, стискайки с две ръце седалката на стола.
Никой не му отговаря. Мъжете продължават да се взират в него.
— Но аз не го отвлякох! Вероятно не сте разбрали правилно. Той щеше да умре, ако не го бях взел. — Отвличане? Думата не му излиза от главата. Трябва да ги накара да разберат, че не беше така. — Искам адвокат.
— Така ли? — Полицаят се усмихва самодоволно. — Криете ли нещо от нас, господин Боу-чампс?
— Не. — Жан-Люк си дава сметка, че за първи път е казал истината. Вече няма какво да крие. За миг се чувства облекчен. — Нямам какво да крия. — Изправя гръб на стола. — Просто се опитвах да защитя Сам.
— Наистина ли? — Полицаят поглежда иронично към него. Във въздуха се издигат спирали от цигарен дим. — Опитвахте се да защитите момчето от собствената му майка? Единственото нещо, с което тя е разполагала, е бил споменът за белега на лицето ви и за деформираната ви ръка. Но не се е отказала. Търсила ви е в продължение на девет години.
Как е възможно? След като видя ужасяващите снимки от лагерите, Жан-Люк веднага пропъди от главата си мисълта, че жената е оцеляла. От десетките хиляди пленници, които бяха изпратени в тях, се върнаха само две хиляди и петстотин. Не, не е възможно. Аушвиц беше лагер на смъртта и там никой не оставаше жив повече от няколко месеца. Тези, които оцеляваха след пристигането си в него, работеха и гладуваха, докато накрая рухваха. Нима крехката жена, която хвърли бебето си в ръцете му, е оцеляла?
— Потърсихте ли майката на Самюел след войната? — Брадли издишва облак от дим. Жан-Люк клати почти незабележимо глава, докато се взира в сивите стени, а флуоресцентната лампа бръмчи в ушите му. — Така и предполагах. Защо не я потърсихте?
— Мислех, че не е жива. — Гласът на Жан-Люк е равен. Въздухът е излязъл от дробовете му.
— Въпреки всичко можехте да я потърсите. Трябвало е да го направите след всичко, през което е преминала. — Жан-Люк поглежда настрани, все още неспособен да проумее как е оцеляла жената. — Била е в един от последните влакове, потеглили към Аушвиц през май, само една седмица преди десанта в Нормандия — продължава Брадли, сякаш е прочел мислите му. За миг между тях увисва тишина. Жан-Люк си дава сметка, че каквото и да каже, ще прозвучи ужасяващо безсмислено. — И двамата родители на Самюел оцелели, след като прекарали седем месеца в ада на Аушвиц. Вървели осемнайсет дни, газейки в снега, преди да бъдат спасени. Осемнайсет дни не яли нищо друго, освен сняг. Много хора, разбира се, умрели, но не и господин и госпожа Лафит. И знаете ли какво ги е държало живи? — Жан-Люк поглежда към Брадли с широко отворени очи. Той знае отговора на въпроса му. — Мисълта, че ще се съберат отново със сина си. — Брадли загася цигарата си, като я смачква в алуминиевия пепелник.
— Разговаряхте ли с тях?
— Да. — На Жан-Люк му се иска да попита Брадли на какъв език е разговарял с тях. Как би могъл да бъде сигурен, че тези хора наистина са родителите на Сам? — Разговарях с госпожа Лафит по телефона на френски — продължава Брадли, сякаш отново е прочел мислите му. Жан-Люк сбърчва чело. — Вие не сте единственият, който говори френски, господин Боу-чампс. Аз съм френски евреин — майка ми е еврейка. Напуснахме Франция през 1939 година и започнахме всичко отначало.
Полицаите, които са застанали зад Брадли, се споглеждат.
— Как са те? — пита Жан-Люк. Въпросът му звучи банално, но изобщо не е банален. Той наистина иска да узнае отговора.
— Родителите на Самюел? Вече са много по-добре. — Брадли почуква с писалката си по масата. После изважда пакет цигари от вътрешния джоб на сакото си, пали една цигара и вдишва дълбоко дима. За изненада на Жан-Люк, протяга към него ръката си, с която държи отворения пакет. Жан-Люк клати глава, чудейки се защо Брадли му предлага цигара. Жестът му го смущава. — Да — продължава Брадли. — Госпожа Лафит се разплака от радост, след като ѝ съобщих добрата новина. Каза, че винаги е знаела, че детето ѝ е живо — усещала го е със сърцето си.
Жан-Люк съжалява, че не взе цигарата. Той не пуши, но цигарата щеше да му даде възможност да прави нещо с ръцете си. Задъхва се и по челото му избива пот. Знае какво ще последва.
— Тя каза, че е била сигурна, че някой ден ще намери детето си. — Брадли издишва дима и го наблюдава, докато се издига нагоре. — Предполагам, че не е осъзнавала, че ще измине толкова много време, преди да се срещне с него. Но този ден скоро ще настъпи.
„Не, моля те, господи!“ Бездната на страха в стомаха на Жан-Люк става още по-дълбока.
— Те си искат детето — добавя Брадли.