Жан-Люк преглъща надигащата се в гърлото му жлъчка. Трябва да запази самообладание. Няма да им позволи да му го отнемат.
— Но… Сам живее тук. Това е неговата родина.
— Влезли сте нелегално в Америка с бебе, което сте отнели от родителите му във Франция.
— Не беше така. Не съм взел бебето ѝ. Тя ми го даде.
— Даде ви го? — Брадли вдигна едната си вежда. — Или ви го повери, за да се грижите за него, докато войната свърши?
— Какво ще стане със Сам? — пита го Жан-Люк, казвайки си, че единствено това е от значение.
— Французите искат от нас да ви екстрадираме. Те ще преценят какво трябва да се направи с вас и с момчето. Вземайки предвид съветите ни, госпожа Лафит се съгласи Самюел да остане при съпругата ви, докато бъде взето окончателно решение. Тя не иска той да се травмира допълнително. Консултирала се е с психолог или с психиатър. Възнамерява да направи това, което е в негов интерес.
Четиресет и шеста глава
Шарлот
Санта Крус, 10 юли 1953 година
Звънецът прекъсва съня ми и картините с родителите ми изчезват, след като си спомням, че съм в Америка. Странно е как сънищата ме връщат назад в миналото и сякаш отново съм дете. Те ме объркват и ми е нужно време, за да се върна към действителността. Протягам ръка и потупвам мястото до себе си. Жан-Люк не е там. Вероятно отново е станал рано.
— Мамо! — изкрещява Сам. — Някой звъни на вратата.
— Може ли да отидеш и да видиш кой е?
Все още не съм облечена. Може би не е толкова рано, колкото си мисля. Обръщам се, поглеждам към часовника и виждам, че е седем и половина. Вероятно е пощальонът.
— Здравей, Сам. — Гласът на Мардж отеква в къщата. — Майка ти тук ли е?
Какво би могла да иска Мардж от мен по това време? Отмятам завивката, обличам халата си и слизам на долния етаж.
— Здравей, Мардж — поздравявам я от най-долното стъпало.
Мардж е зачервена, сякаш е тичала. Облечена е в ярката си оранжева рокля с презрамките, която не подхожда на червените ѝ бузи. Виждам, че чака Сам да се качи обратно на горния етаж.
— Чарли. — Гласът ѝ звучи притеснено. — Всичко наред ли е? Видяхме полицейската кола.
— Какво? — Сърцето ми спира.
— Полицейската кола, тази сутрин.
Хващам се за парапета. Чувствам се така, сякаш падам от голяма височина. Стягам колана на халата си и правя усилие да стоя изправена.
— Чарли, всичко наред ли е? — Мардж пристъпва към мен.
— Да, просто станах много рязко. — Вдигам едната си ръка. „Не се приближавай до мен“, шепна наум. Краката ми сякаш се превръщат в прах. Свличам се на стъпалото.
Лицето на Мардж е надвиснало над мен. Тя сяда на тясното стъпало и аз усещам плътта ѝ през халата си. Сладникавият ѝ парфюм ме удря в ноздрите. Започва да ми се гади.
— Какво става, Чарли?
Не мога да изрека никакви думи. Сякаш в главата ми има бент, който всеки момент ще се отприщи.
— Аз… Не знам защо колата е била тук, Мардж. Нямам никаква представа. Трябва да се облека.
Мардж обаче не мърда от мястото си.
— Знаеш, че можеш да говориш с мен. Двете с теб сме приятелки.
— Добре съм — прошепвам през зъби. — Ще ти се обадя по-късно.
Мардж слага ръка на рамото ми.
— Чарли, през последните няколко седмици си мълчалива. Виждам, че нещо те тревожи.
Клатя глава и се опитвам да накарам гласа си да звучи безгрижно.
— Всичко е наред.
— Виждам, че не е така. Знаеш, че споделеният проблем е разрешен наполовина.
Просто искам Мардж да си тръгне. Трябва да помисля. Изправям се на крака, приближавам се към входната врата и я отварям.
Мардж ме гледа с ококорени, невярващи очи.
— Добре, ако имаш нужда от мен, знаеш къде съм. — Тя ми хвърля многозначителен поглед, преди да излезе от къщата.
Виждам през матовото стъкло размазаната ѝ фигура, докато се отдалечава от къщата ни. Обръщам се към стълбището и се облягам на парапета. Полицаите са го отвели. Те знаят.
Звънът на телефона избухва като взрив в ушите ми. Мили боже, дано да е Жан-Люк. Вероятно ми се обажда, за да ми каже, че се прибира у дома и че е станала някаква грешка. Вдигам слушалката.
— Ало?
— Шарлот.
— Жан-Люк. Къде си?
Чувам, че той мънка, опитвайки се да изрече някакви думи.
— Жан-Люк?
— Родителите на Сам са живи.
— Какво? Какво каза? — Притискам слушалката към ухото си, неспособна да проумея това, което чух.
— Шарлот, и двамата са оцелели.
— Какво? Но… но как? Не е възможно.
Изпускам слушалката. Ръцете ми треперят и цялото ми тяло се тресе. Чувам гласа на Жан-Люк на отсрещната страна на линията, но не съм в състояние да хвана отново слушалката.