Четиресет и седма глава
Сара
Париж, 30 май 1944 година
— Моля те, господи, не! Моля те, не! — Сара си запуши ушите и затвори очи. Въртеше глава и крещеше. Какво направи? Това беше абсурдно. Коя майка би постъпила така? Умът ли си беше загубила? Не беше помислила трезво, преди да вземе решението. Беше видяла мъжа, който гледаше ужасено към тях, и беше разбрала, че не е пленник. Беше железничар. Личеше му, че е порядъчен мъж. В противен случай нямаш да му даде бебето си. Не, никога не би го дала на някого, който не ѝ вдъхва доверие. Беше го погледнала в очите и беше разбрала, че е добър човек. Давид щеше да разбере. Тя нямаше друг избор. Трябваше да потърси Давид. Двамата бяха разделени в Дранси и тя не успя да го открие, когато ги натовариха на автобусите, нито на гарата. Трябваше да му каже. Той щеше да ѝ бъде благодарен, че синът му не е в този конски вагон.
Влакът препускаше напред. Някой я сръга с лакът в ребрата. Тя започна да пищи още по-силно.
— Fermez vos gueules! Вече е прекалено късно! — изкрещя някой. Наистина беше прекалено късно. Беше го направила. Него вече го нямаше. Ръцете ѝ бяха празни и тя не представляваше нищо друго, освен едно кухо, безчувствено тяло. Щеше да се вцепени. Вцепенеността щеше да ѝ помогне да оцелее. Обвивката на тялото ѝ беше във вагона, но сърцето и душата ѝ винаги щяха да бъдат със Самюел. Обеща пред себе си да направи всичко възможно, за да го намери.
— Сара, ти ли си? — Някаква ръка я дръпна за ръкава.
Тя се обърна неохотно и видя едно познато лице, но не можеше да се сети коя е жената.
— Аз съм Мадлен. Учихме заедно.
— Мадлен Голдман. — След като изрече името, Сара излезе от унеса и се върна към действителността.
Мадлен я хвана за ръката. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Къде ни карат?
— Не знам.
— Вече отведоха съпруга ми. — Мадлен посегна към другата ръка на Сара ѝ я стисна силно. — Надявам се, че ще ни отведат на същото място. — Тя погледна Сара в очите. — Слава богу, че нямаме деца.
Сърцето на Сара спря и неизречените думи заседнаха като гроздове в гърлото ѝ. Как можа Мадлен да каже подобно нещо? Но как би могла да знае?
Сара издърпа ръката си от ръката на Мадлен и сърцето ѝ натежа в гърдите ѝ. Не беше в състояние да диша. Гърлото ѝ се стегна. После дъхът ѝ излезе като порив от устата ѝ. Тя започна да хлипа мъчително, сякаш звуците се изтръгваха от утробата ѝ. Мадлен я обви с ръце и я задържа в прегръдките си.
Двете стояха притиснати една към друга часове наред, докато влакът препускаше по релсите. Мадлен ѝ говореше за войната, за изчезването на близките и приятелите си и за предполагаемата посока, в която се движеха. Но Сара не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за Самюел. Къде беше той сега? Дали беше нахранен? Дали плачеше за нея? Тя не обръщаше внимание на страха и глада, нито на изгарящата я жажда. Можеше да издържи и щеше да издържи. Но Самюел беше толкова малък и толкова беззащитен. Мисълта, че той може би страда, проряза сърцето ѝ като нож.
Жената до тях стенеше тихо, докато малкият ѝ син се държеше за полата ѝ. Един мъж се молеше. Някои от пленниците плачеха, а други бяха притихнали. Хората бяха започнали да се облекчават в кофата в ъгъла на вагона и тя вече преливаше и сламата беше подгизнала. Сара се задушаваше от миризмата на урина, изпражнения и стара пот. Тя зарови глава в рамото на Мадлен. Отчаяно ѝ се ходеше по малка нужда, но не беше в състояние да го направи пред хората.
— Кога ще ни позволят да слезем от влака? — прошепна Мадлен в ухото ѝ.
Във вагона имаше място за сядане само за няколко души и тъй като часове наред беше стояла права, на Сара ѝ се виеше свят, а коленете ѝ сякаш се бяха вкаменили. Някой я смушка.
— Твой ред е да седнеш.
Осъзнавайки, че хората сядаха на смени по десетима, тя се отпусна на пода, свивайки внимателно изтръпналите си крака. Гърдите ѝ бяха твърди и болезнени. Започна да ги масажира, за да изцеди млякото от тях. Млякото за Самюел. Стисна силно очи, за да не позволи на сълзите да потекат от тях, докато се молеше на господ някой да нахрани сина ѝ.
Когато отново отвори очи, видя, че Мадлен се взираше в мокрите петна върху ленената ѝ блуза. Петната бяха почти незабележими на слабата светлина в конския вагон, който беше без прозорци.
— Много съжалявам. — Гласът на Мадлен трепереше. — Имаш бебе?
Сара ѝ беше благодарна, че използва сегашно време. Това ѝ даде надежда. Говореше бавно и изричането на всяка следваща дума ѝ причиняваше болка.