— Да, Казва се Самюел. На един месец е. — Мадлен стисна ръката ѝ. — Дадох го на един човек. За да бъде в безопасност.
— Правилно си постъпила. Можеш ли да си представиш какво би означавало да се опитваш да го храниш тук? Ние самите сме обезводнени.
— Трябва да кажа на Давид — на съпруга си. Той сигурно е в някой от вагоните.
— Ще му напишем бележка и ще помолим някой от мъжете да му я предаде. — Мадлен замълча. — Няма да позволят на жените и мъжете да бъдат заедно, нали? — Сара поклати глава, защото знаеше, че двамата с Давид ще бъдат разделени. — Ще дадат на мъжете работа, която ще бъде различна от работата на жените — продължи Мадлен. — На тях ще им бъде по-тежко. — Тя отново замълча. — Ние вероятно ще бъдем в кухнята. Мястото ще прилича на огромен трудов лагер — може би ще бъде някакъв рудник.
Сара кимна. Мадлен извади от горния джоб на блузата си бележник и писалка.
— Напиши кратка бележка, за да може листчето да бъде скрито лесно. Не се знае какво може да се случи.
Те обаче знаеха. Знаеха, че пътуват към някакво ужасно място, че с тях ще се отнасят жестоко и че може би дори ще умрат. Знаеха, но все още се държаха за тънката нишка на надеждата.
Сара написа със ситни букви: „Синът ни е в безопасност. Дадох го на един френски железничар. Сигурна съм, че той ще се грижи за него. Трябва да останем живи и да го намерим. Твоя любяща съпруга“. Без имена. Така беше по-безопасно. Сара сгъна листчето на малко квадратче и го прибра в джоба на панталона си, докато реши на кого от мъжете би могла да повери предаването му на Давид.
Вагонът беше утихнал — стоновете и плачът бяха заглъхнали, а въпросите бяха останали без отговор. Измъчвани от глада и жаждата, пленниците бяха замлъкнали. Мадлен и Сара седяха сгушени една до друга. Едно момиче, чиито зъби тракаха, се приближи до тях. Мадлен протегна ръка и го дръпна към себе си.
— Как се казваш?
— Сесил — прошепна момичето.
— Къде е майка ти?
— Отведоха я миналата година.
Сърцето на Сара се сви от мисълта за това дете, което беше останало без майка. Тя хвана Сесил за ръката.
— Ние ще се грижим за теб.
Винаги, когато влакът спираше, пленниците крещяха и молеха за вода. Най-накрая, на втория ден, им дадоха вода и те чуха гласове на хора, които говореха на полски. След като влакът потегли отново, започнаха да се взират през дупките в дъските на вагона в равната, гола местност. През третата нощ влакът спря и повече не потегли. Пленниците чакаха мълчаливо, ужасени, гладни и изтощени. После вратите на вагоните се отвориха.
— Schnell! Schnell! Мръсни животни! Слизайте!
Пленниците се изсипаха от вагоните, вкопчени един в друг, докато правеха усилие да запазят равновесие. Светлините на прожекторите ги заслепиха. Кучета с оголени, остри като ножове зъби лаеха, опъваха каишките си и се опитваха да се нахвърлят върху пленниците. Есесовците държаха в ръцете си палки и камшици. Сред тях имаше и жени с дълги черни пелерини с качулки и високи черни кожени ботуши.
— Мъжете наляво! Жените надясно!
Сара стискаше в ръка бележката и се оглеждаше, търсейки някого, на когото да я даде. Избра мъжа, който беше най-близо до нея, и пъхна листчето в свитата му в юмрук ръка.
— Моля ви, предайте това на Давид Лафит.
— Стройте се в редици по петима! Веднага!
Върху главата на жената, която беше застанала до Сара, се стовари палка. Сара инстинктивно протегна ръце към нея, за да ѝ попречи да се свлече на земята.
Изтощени, вцепенени от страх и схванати от тридневното пътуване в претъпканите конски вагони, пленниците се построиха в редици. Сара огледа мъжете, но не видя Давид сред тях.
— Schnell! Schnell!
Проехтя изстрел, последван от тупване на свличащо се на земята тяло. Сара не посмя да погледне в посоката, от която се чу звукът. Тя се притисна към Мадлен и Сесил. Сега трите преживяваха заедно това безумие.
— Хей, на колко години си?
Мъжът, който сочеше с бастуна си към Сесил, беше пленник и беше облечен с раирани дрехи.
— На тринайсет — отвърна Сесил.
— Не, не си на тринайсет. На осемнайсет си.
— Но аз съм на тринайсет.
— Ако си на тринайсет, ще умреш. — Мъжът добави с по-тих глас: — Просто им кажи, че си на осемнайсет. — След тези думи той се присъедини към останалите мъже.
Мястото му беше заето от друг пленник, който започна да им крещи:
— Защо дойдохте тук? Не знаехте ли какво ви очаква? Трябваше да се самоубиете, вместо да идвате. — Той посочи към издигащите се към небето облаци от черен дим, чийто цвят беше малко по-светъл от цвета на небето. — Ето къде ще свършите. В крематориума.