Една вечер, докато жените се връщаха в лагера, мъжете минаха покрай тях. Сара се оглеждаше отчаяно, търсейки Давид, но той не беше сред тях. Стомахът я присви от страх. Ами ако е умрял? Как щеше да оцелее без него?
Докато я отминаваше, един от пленниците пусна чифт вълнени чорапи в краката ѝ. Сара вдигна чорапите от земята и ги пъхна под раираната си дреха. Когато се върнаха в лагера, тя извади чорапите изпод дрехата си и от тях падна листче хартия. На него бяха написани само три думи: „Не се предавай“. Почеркът приличаше на почерка на Давид, но Сара не беше сигурна. „Моля те, господи, запази го жив“, прошепна наум тя.
От самото начало беше ясно, че много от жените ще умрат. За повечето от тях всичко беше прекалено унизително и прекалено шокиращо, за да бъдат в състояние да издържат. Дори ходенето до тоалетната ги излагаше на риск, защото им се налагаше да газят в изпражненията и урината, да клечат над един канал и да внимават да не паднат в него. Някои от тях нямаха сили, нито желание да свикнат с този начин на живот, но Сара не се предаваше. Макар че тялото ѝ се смаляваше, сякаш се самоизяждаше, а гърдите ѝ бяха изчезнали, решимостта да намери Самюел ѝ даваше сили да стои изправена, когато другите падаха.
Докато работеха и се бореха за живота си всеки ден, настъпи зимата. Ако някоя жена паднеше по време на проверката, дори и някой да я вдигнеше, за нея това означаваше смърт, защото не беше възможно да се преоблече и мокрите и кални дрехи замръзваха на гърба ѝ. Съдбата на всяка пленничка зависеше от жените, които бяха около нея, и егоизмът изчезна. На ръба на оцеляването всички вършеха неща, за които никога не си бяха представяли, че са способни да вършат. Ставаше въпрос по-скоро за солидарност, отколкото за приятелство.
Сара все повече губеше сили. Раните на гърба ѝ се бяха инфектирали. Симон, която беше зъболекарка и лекуваше зъбите на есесовските надзиратели, понякога получаваше дрехи и дори лекарства от мястото, което пленниците наричаха „Канада“ заради представите им, че Канада е земя на несметни богатства. След като се сдоби с дезинфектант, тя проми раните на Сара, но те не зараснаха. Един ден Симон донесе на Сара добра новина. Беше успяла да ѝ намери работа в лазарета. Сара трябваше да гони плъховете, които нападаха живите пациенти, и да изнася навън мъртвите пациенти. В Аушвиц беше пълно с плъхове и някои от тях бяха големи колкото котки. Те дори се осмеляваха да оголват зъбите си, докато Сара ги преследваше с лопатата. В началото не беше в състояние да гледа към тях и просто размахваше силно лопатата, опитвайки се да ги разпръсне, но не след дълго стана по-смела и след две седмици дори уби един плъх, като смачка главата му, докато той се беше изправил на задните си крака и я гледаше предизвикателно. Изпита гордост и се почувства силна в този свят, в който не струваше повече от плъховете. Беше постигнала победа в борбата си с плъха.
Докато изнасяше навън мъртвите, затаяваше дъх и затваряше очи, но въпреки всичко ѝ се гадеше. Ако можеше да покрие с чаршаф голите мършави тела, докато ги мъкнеше към кофите за боклук, вероятно нямаше да се чувства толкова зле. Как беше възможно да върши подобно нещо? Не трябваше ли да откаже? По-добре да бъде изпратена в газовата камера, отколкото да се отнася към мъртвите с такова неуважение. Но беше длъжна да оцелее. Ако не беше мисълта за Самюел, може би щеше да предпочете смъртта.
Заради тази длъжност не ѝ се налагаше да работи на открито през студените зимни месеци. Тя също така ѝ даваше възможност да краде лекарства. Знаеше, че ако я хванат, това би означавало смърт, но след като Сесил се разболя, нямаше избор. Клетото момиче изгаряше от температура и не беше в състояние да стои право по време на проверките. Налагаше се трите с Мадлен и Симон да се скупчват около нея и да я подпират. Вероятно беше болна от коремен тиф и единствено антибиотиците можеха да я спасят. Сара знаеше, че антибиотиците са в стъкления шкаф в операционната. По обяд помещението обикновено беше празно и тя просто трябваше да се промъкне в него и да вземе няколко хапчета. Но в деня, в който реши да го направи, пред вратата му непрекъснато имаше пазач.