Рано на следващата сутрин, преди изгрев-слънце, хиляди пленници бяха подкарани към портата на лагера. Покрили своите напомнящи на скелети тела с пластове от дрехи и одеяла, пленниците се огъваха под тежестта им като изтощени стари магарета. Включиха прожекторите, а после ги обкръжиха стотици есесовски надзиратели с кучетата си. Снегът продължаваше да вали.
— Schnell! Стройте се в редици!
Отвориха портата и пленниците започнаха да излизат на групи през нея. Жените от групата на Сара изчакаха около четиресет групи, преди да дойде техният ред. Сара опипа парчето хляб в джоба си. „Не сега — каза си тя. — По-късно ще имаш нужда от него“. Беше наясно, че няма да получат храна и вода. На надзирателите не им пукаше, че пленниците може да умрат в снега. Така вероятно щеше да бъде по-лесно за тях, вместо да си правят труда да ги убиват.
— По-бързо, въшливи кучета! По-бързо!
Всички започнаха да тичат. Кръвта пулсираше във вените на Сара и я сгряваше, изпълвайки със сили изтощените ѝ органи. Сърцето ѝ биеше силно. Беше жива! Напускаха Аушвиц и тя беше оцеляла!
Пленниците се движеха като някаква машина. Не трябваше да изостават, защото в противен случай щяха да ги убият. По време на дългия им поход проехтяха много изстрели. Застрелваха всеки, който се опитваше да избяга в гората, както и хората, които изоставаха или които падаха на земята, макар че обикновено останалите ги стъпкваха, докато крачеха напред. Сара просто трябваше да мести единия си крак пред другия. Да продължава да върви. Но беше толкова жадна, толкова гладна, толкова уморена. Едно момиче близо до нея загреба шепа сняг от палтото на жената пред себе си и пъхна снега в устата си, без да спира да върви. Сара взе пример от нея и задържа снега в устата си, докато той се топеше. После опипа отново хляба в джоба си, но реши, че ще ѝ бъде нужен по-късно, дори на следващия ден. Нямаше представа колко дни щяха да вървят, без да им бъде дадена храна.
Все повече пленници припадаха в снега и намираха избавление в смъртта. Останалите минаваха през тях или ги заобикаляха. Нямаха друг избор — беше въпрос на оцеляване. Сара се чудеше какъв човек ще бъде, ако остане жива.
— Не мисли за това — мълвеше в мрака. — Просто продължавай да вървиш. Длъжна си да продължаваш да живееш.
Но мисълта за смъртта не я напускаше. Да престане да съществува. Да изчезне. Край на болката. Край на студа. Край на изтощението. Беше готова да се предаде, но знаеше, че Давид е някъде наблизо. Чуваше гласа му, който шепнеше в ухото ѝ: „Сара, Сара. Любима моя. Ела и ме намери. Намери ме“.
Без да мисли, тя се отдели от колоната и се затича напред. Трябваше да го намери.
Ударът по главата я зашемети. Затвори очи, докато се свличаше в снега. Меката белота беше като одеяло, което я посрещаше. Най-накрая щеше да заспи. Зарови лице в хладината ѝ, уверена, че ще намери Давид в сънищата си.
После някой я хвана за ръцете и започна да я дърпа.
— Сара, стани! — Лицето на Симон изплува пред очите ѝ.
— Остави ме да спя. — Главата ѝ беше прекалено тежка за тялото ѝ. Искаше ѝ се да потъне в забрава. Но къде беше Давид? Дали го беше намерила? — Давид. Къде е Давид?
— Сигурно е наблизо. Стани! Трябва да го намериш.
Усети, че две ръце са я хванали под мишниците и я теглят нагоре. Чу се изстрел, а после още един. Звукът отекна в треперещото ѝ тяло. Не беше умряла. Трябваше да остане на този свят. Каквото и да се случеше, трябваше да продължава да върви — трябваше да забрави, че тялото ѝ е слабо, и да се остави на духа си да я води. „Преведи ме през това, господи“, молеше се наум тя. Подкрепяна от жените, които бяха застанали от двете ѝ страни, тя събра всичките си сили и се изправи на крака, без да обръща внимание на пулсиращата болка в главата си. Целуна приятелките си по студените им устни и промълви:
— Трябва да продължавате да живеете. Обещайте ми, че ще продължавате да живеете.
Те започнаха да я влачат напред и това беше отговорът им. Препъваха се, докато се опитваха да тичат. Най-накрая слънцето изгря, но не донесе топлина. Леденият вятър проникваше през дрехите и през кожата им до слабите им и изтощени кости. Жените продължаваха да падат.
— Изминахте двайсет километра! — изкрещя комендантът. Бяха стигнали до едно изоставено село. Не се виждаше жива душа. — Време е за почивка.
Наблъскаха ги в една голяма сграда, чийто покрив беше пропаднал. Подът на помещенията беше покрит с дебел слой сняг, но стените им ги пазеха от свирепия вятър. Пленниците падаха на купчини и заспиваха, преди да докоснат пода. Сара обаче трябваше да продължи да върви. Трябваше да намери Давид. Ако заспеше, щеше да умре. Тя изостави групата си и започна да обикаля из стаите, катерейки се по скупчените върху пода тела.