— Давид! — крещеше. — Давид! — Ако не го откриеше, нямаше да бъде в състояние да продължи напред. Силите ѝ се бяха изчерпили. — Давид! — Гласът ѝ ставаше все по-слаб, докато се взираше в пелената от лица.
— Сара!
Кръвта отново запрепуска във вените ѝ. Беше го намерила! Гласът беше дошъл откъм купчината облегнати на една стена тела. Тя се затича към тях.
Това, което видя първо, бяха очите му. Тъмнокафявите му очи блестяха в морето от сняг. Хвърли се към него и покри тялото му със своето, протягайки ръце към лицето му. Хвана лицето му с костеливите си пръсти и се взря в очите му.
— Ти ли си? Наистина ли си ти?
— Сара, ти ме намери.
Петдесета глава
Жан-Люк
Санта Крус, 10 юли 1953 година
След като му разрешават да се обади на Шарлот по телефона, Брадли и двамата полицаи го завеждат в стаята за разпити и излизайки от нея, заключват вратата. Жан-Люк има чувството, че е стоял в стаята с часове, но след като поглежда часовника си, вижда, че се изминали само петнайсет минути. Отчаяно иска да се свърже с Шарлот. Не биваше да ѝ го казва по телефона. Какво си мислеше? Сигурно го направи заради шока. Заради вината.
В стаята влиза един полицай, когото Жан-Люк вижда за първи път.
— Ще летите утре сутринта. Можете да се приберете вкъщи, да си приготвите багажа и веднага да се върнете обратно.
— Но аз не съм се срещнал с адвокат. Искам да се срещна с адвокат.
— Адвокатът няма да може да ви помогне. Подлежите на екстрадиция. Ще ви бъде предоставен адвокат, след като пристигнете във Франция.
— Но… правата ми?
Устните на полицая се разтягат в усмивка.
— Господин Боу-чампс, опасявам се, че не осъзнавате тежестта на престъплението, което сте извършили. Подобно на убийството, отвличането на дете представлява достатъчно основание да бъдете екстрадиран. Не съществуват причини, поради които да откажем да го направим. Французите ще преценят дали сте извършили отвличане, или… нещо друго. Въпросът е извън правомощията ни. Ще ви откараме вкъщи. Ще разполагате с десет минути, за да си приготвите багажа.
— С десет минути? Но аз трябва да говоря с Шарлот и Сам. Не мога да тръгна просто така.
— Казах десет минути. Ако не престанете да хленчите, минутите ще станат пет.
— Моля ви…
Полицаят скръства ръце и си поглежда часовника.
Без да каже нищо повече, Жан-Люк става от стола и излиза след него от стаята. Полицаят го води към чакащата пред полицейския участък кола. Слава богу, не му слага белезници. Жан-Люк се качва на задната седалка заедно с полицая и колата потегля към дома му.
— Ще те чакаме тук — изрича полицаят, когато колата спира зад дъба.
Жан-Люк слиза от колата и зърва бегло потрепването на пердето на кухненския прозорец на Мардж. Приближава се по пътеката в градината към входната врата на къщата си и я отваря. Поема си дълбоко въздух, чудейки се къде са Шарлот и Сам. Стените излъчват призрачно мълчание.
Чува шум от стъпки откъм кухнята. Докато върви към нея, кръвта препуска във вените му.
Шарлот е застанала по средата на стаята и държи в ръка малък куфар. Тя отваря широко уста, след като го вижда, и кръвта се отдръпва от лицето ѝ.
Жан-Люк си дава сметка какво възнамерява да направи тя. Сърцето му се свива от тежестта на болката ѝ.
— Шарлот. — Протяга ръце към нея.
— Трябва да заминем — изкрещява Шарлот. — Веднага!
Жан-Люк я хваща за рамото и я дръпва нежно към себе си.
Усеща как тя се успокоява и потъва в прегръдките му.
— Шшт, шшт, mon ange. — Жан-Люк усеща, че тялото ѝ се отпуска и тя се свлича на пода, сякаш се разпада под пръстите му. Той кляка заедно с нея и докато я гали, мълви: — Шарлот, Шарлот.
Чува се тихо прокашляне. Жан-Люк вдига очи и вижда Сам, който е застанал в коридора с пребледняло лице.
Без да пуска Шарлот, Жан-Люк протяга другата си ръка към него. Сам се сгушва безмълвно между тях, обгръща с малките си ръце врата на Жан-Люк и прошепва в ухото му.
— Татко, не заминавай, моля те. Страх ме е.
Петдесет и първа глава
Шарлот
Санта Крус, 13 юли 1953 година
— Защо не можем да заминем с татко за Франция? — Сам се втурва в спалнята и скача на леглото до мен. Иска ми се да го прегърна и да го защитя завинаги. Струва ми се, че светът отново се сгромолясва с цялата си грозота върху нас и този път няма да мога да го опазя.