— Сам, баща ти трябва да замине, за да помогне на полицията за едно разследване. — Погалвам го по меката като коприна коса. — Това не е ваканция.
Сам издава напред долната си устна.
— Но аз исках да отидем на къмпинг във Франция.
— Знам. Може би някой ден ще го направим.
Той става от леглото, дърпа настрани пердетата и отваря прозореца.
— Мамо, защо полицаят още е тук?
— Пази ни.
— Защо? — Сам се обръща към мен и сбърчва чело. — Защо се налага да ни пази?
По тила ми полазват тръпки. Какво бих могла да му кажа?
— За всеки случай.
— Какъв би могъл да бъде този случай?
— Ако се появи таласъмът. Хайде, време е за сън.
— Кой е таласъмът?
— Той не съществува.
— Тогава защо ми казваш това?
— Хайде, Сам, време е за сън. Без значение дали таласъмът ще дойде, или не.
Сам ме поглежда с ококорените си будни очи.
— Не мога да заспя.
Навеждам се към него и го целувам по челото.
— Можеш, разбира се.
— Не мога, страх ме е. Може ли да спя при теб? След като татко го няма?
Мисълта да бъде близо до мен, ме изкушава. Мен също ме е страх.
— Добре, но само тази нощ.
След като слагам Сам в леглото, слизам в кухнята, дръпвам настрани пердето и поглеждам към полицейската кола. Полицаите си мислят, че ще се опитам да избягам със Сам. Не са ми казали нищо, но го усещам от начина, по който ме гледат — с подозрение, примесено със съжаление. Не знам какво да правя със себе си. Времето минава, докато други хора решават какво ще се случи с живота ни. Мардж не дойде повече у нас. Всъщност никой не е идвал през последните няколко дни. Предполагам, че новината вече се е разчула. Това ще даде на съседките ми нещо, за което да разговарят, докато си пият кафето сутрин.
Без да си давам сметка, влизам във всекидневната и си наливам чаша „Съдърн Къмфърт“. Изпивам го бързо и усещам, че опънатите ми нерви се отпускат. Уморена съм и съм объркана. Може би трябва да си легна рано — утре сутрин нещата вероятно ще изглеждат по-ясни. Качвам се отново на горния етаж и съм радостна, че Сам е в леглото ми. Изпитвам необходимост да бъде близо до мен. Без да паля лампата, се събличам и си обличам нощницата. Докато се пъхам под завивката, чувам дишането на Сам, което е тихо, но равномерно. Вероятно вече е заспал. Лежа по гръб, съсредоточена върху дишането с корема си, и се опитвам да се отпусна.
Сам въздъхва дълбоко и се обръща на другата страна. После той отново се обръща с лице към мен. Лежа сковано като парче метал. Усещам го, че се премества близо до мен, и косата му докосва ръката ми. Обръщам се на една страна и го погалвам по главата.
— Мамо — прошепва той, — за какво разследване ще помага татко на полицията?
— Сложно е, Сам. — Може би ще бъде по-лесно, ако му обясня всичко в тъмнината. Досега отлагах този момент, давайки си сметка за промяната, която ще настъпи, след като разбере. — Сам…
— Да.
— Трябва да ти кажа нещо.
— Какво, мамо?
— Нещо, което се отнася за теб. За твоята история.
— Каква история?
Целувам го по темето в тъмнината.
— Спомняш ли си, че ти разказахме за войната, за времето, когато ти се роди в Париж и за бягството ни през планината и през океана, за да дойдем в Америка?
— Да.
— Трябваше да заминем. Водеха се сражения, падаха бомби. Страхувахме се, че нацистите ще разрушат Париж.
— Да, знам.
— Когато ти се роди, всичко беше много различно. Едва ли би могъл да си го представиш. Всеки ден арестуваха и убиваха хора. — Продължавам да го галя по главата. — Ще ти бъде трудно да разбереш това, което ще ти кажа, ето защо те моля да ме слушаш внимателно, докато стигна до края. Става ли? — Посягам към ръката му.
— Добре, мамо.
— Ти се роди по време на войната и макар че беше бебе, беше арестуван и отнесен в един ужасен затвор.
— Защо е било нужно едно бебе да отнесено в този затвор?
— Ти се роди на погрешното място, Сам. Арестуваха евреите в Париж и ги откарваха в един ужасен затвор. Много от тях умряха. Но един човек те спаси.
— Какво е „евреин“?
Чудя се как да му обясня. Аз самата не съм сигурна дали става въпрос за етнос, или за религия.
— Това е човек, чиито родители са евреи. Предава се от поколение на поколение.
— Какво? Като далтонизма? Предава се като цвета на очите?
— Да, но в случая не става дума за това. По-скоро става дума за твоята история — откъде си, каква е религията ти.
— Ние евреи ли сме?
— Не.