Той скача от леглото, започва да тича из стаята и пада върху крепостта, която Жан-Люк построи за него. Знам какво ще направи. Усещам го, сякаш съм в главата му. Взема крепостта в ръце и я вдига нагоре, а после я хвърля на пода. Тя се разглобява. Той свива крака си в коляното и започва да тъпче частите ѝ, превръщайки ги в трески.
Зяпвам, спомняйки си как Жан-Люк изгради крепостта от дървени изрезки и дръжки на близалки, поставяйки всяка част на мястото ѝ. Цялото това време и цялата тази любов са изгубени.
Сам се строполява на пода пред строшената крепост. Притиска крака към гърдите си и плаче, люлеейки се.
Лягам до него, но не го докосвам. В момента е прекалено крехък.
— Сам, ние много те обичаме. Искахме да те спасим. В сърцата си ние сме твоите истински мама и татко. И винаги ще бъдем.
Петдесет и втора глава
Шарлот
Санта Крус, 13 юли 1953 година
Полицаите ме наблюдават непрекъснато. Те го наричат надзор, но това прилича повече на домашен арест. Не са единствените, които го правят. Понякога виждам как пердето на прозореца на кухнята на Мардж потрепва. Един млад полицай седи в синьо-бялата кола пред къщата ни, за да могат да го видят всичките ни съседи. Няма нищо странно във факта, че никой вече не идва у нас. Полицаят е с няколко години по-млад от мен. Оженил се е неотдавна и има малко бебе — причината за тъмните кръгове под очите му. Той е любезен и срамежлив. Спазва почтителна дистанция и се притеснява от факта, че ме контролира по този начин. Просто си върши работата.
Решавам да го поканя на кафе. Искам да разбере, че съм нормална майка и че не желая да бъда анонимна. Освен това може би ще науча от него нещо за процеса. Приближавам се до колата му с изправен гръб и вдигната високо глава.
След като ме вижда, полицаят слиза от колата, приглажда измачкания си панталон и си оправя шапката.
— Добро утро, госпожо.
— Добро утро…
— Джон — изрича той.
— Добро утро, Джон. Чудех се дали бихте имали нещо против да влезете, за да пием кафе.
— Не съм сигурен, че е уместно.
— Разбирам. — Поглеждам към него и забелязвам лекото треперене на ръцете му, докато отново си оправя шапката. — Според вас какво ще направя? Ще ви заключа в къщата си и ще избягам?
Полицаят се смее. Смехът му е висок и нервен и той го прикрива, като се прокашля — свива ръката си в юмрук и я доближава до устата си.
— Имам и домашни бисквити — изричам и се обръщам към къщата.
Както предполагах, той не иска да бъде груб, ето защо тръгва след мен. След като влиза в къщата, си сваля шапката, хваща я за ръба и започва да я върти в ръцете си.
— Елате в кухнята.
Полицаят ме наблюдава, докато сипвам кафето в мелничката и въртя дръжката ѝ.
— Еха! — Той се усмихва. — Истинско кафе.
— Да, ние сме ценители на кафето.
За миг настъпва тишина, а после полицаят отново се прокашля.
— Не се притеснявайте от факта, че ме наблюдавате. — Искам да го накарам да се отпусне. — Просто си вършите работата.
— Да, макар че това не е най-интересната част от работата ми. Предпочитам да се движа. — Той се потупва по корема, сякаш иска да ми покаже, че е качил няколко фунта през трите дни, откакто седи в паркираната пред къщата ни кола.
— Нещо ново за процеса? — Опитвам се да накарам гласа си да звучи безгрижно.
— Не, но не се притеснявайте. Той ще приключи бързо, защото въпросът опира до доброто на едно малолетно дете.
— Малолетно дете? — Свъсвам вежди. Сам е най-важният участник в процеса.
— Да. И тъй като става дума за доброто му, вероятно ще бъде дадено предимство на делото.
— Но след като стане ясно, че Жан-Люк не го е отвлякъл, а го е спасил, делото ще бъде прекратено. Не е възможно да бъде обвинен в отвличане, нали?
— Госпожо Бошан, не мога да ви кажа. Не знам нищо.
Накарах полицая да се почувства неудобно. Той отпива от чашата си, макар че кафето все още е много горещо. Сигурна съм, че няма търпение да се върне обратно в колата.
— Извинявайте. Разбира се, че не знаете нищо. — Поемам си дълбоко въздух. — Как е бебето ви? — питам го.
— Много добре. Той е чудесно момченце. Но не обича да спи дълго време.
— Олеле! Никога не сме имали проблеми със Сам. Той винаги е имал здрав сън.
— В такъв случай сте били късметлии.
— Да. Сам обичаше да спи и да яде. Както казваме ние, французите, той беше bon vivant. Беше спокойно и щастливо бебе. Наистина бяхме късметлии.
— Благодаря ви за кафето, госпожо Бошан. — Полицаят оставя чашата на масата и се изправя на крака.