Докато го изпращам до колата му, виждам пощальона, който отминава къщата ни с велосипеда си. Моля се безмълвно да е пуснал в кутията писмо от Жан-Люк. Чакането ме убива. Не мога да спя и не мога да се храня. Едва съм жива. Поглеждам към къщата на Мардж. Мислех си да отида у тях и да ѝ разкрия истината, но тя едва ли ще бъде склонна да ме изслуша. Странно как всички приятелски лица около мен сякаш изчезнаха. Мислех си, че така наречените ми приятели ще поискат да узнаят моята версия на историята. Обяснението за това как стоят в действителност нещата, дори и да не ме разберат, би ми помогнало в известна степен. Но през последните няколко дни пердетата на кухненските прозорци на къщите на съседите ни са спуснати и никой не се вижда в дворовете им.
Отварям пощенската кутия и виждам в нея едно тънко писмо. Изваждам бързо плика и се взирам в марката. Марката е френска. Разкъсвам плика.
Скъпи мои Сам и Шарлот,
Вие сте всичко за мен — моят дом, моята любов, моят живот. Всеки ден благодаря на звездите над мен за това, че станахте част от живота ми. Последните девет години бяха много по-дълъг срок, отколкото смеех да се надявам, и ми донесоха повече щастие, отколкото заслужавах.
Сам, през твоите очи видях света в най-ярките и най-красивите му цветове. Ти ме научи на толкова много неща — че се раждаме добри, че животът си заслужава да бъде живян и трябва да се борим за него и че винаги имаме избор. Ти беше най-добрият избор, който някога съм правил. Това, че те взех, е най-доброто нещо, което съм извършил.
Майка ти вероятно вече ти е разказала историята ти. Тя е специална, защото е история на едно специално момче. Ти си смел и аз вярвам в теб въпреки трудностите, през които ти предстои да преминеш. По-силен си, отколкото осъзнаваш.
След като избягахме в Америка, двамата с майка ти те обикнахме и не потърсихме истинските ти родители. Моля те да ни простиш.
Шарлот, ти ме научи да вярвам в себе си и аз станах по-добър човек благодарение на теб. Вероятно вече си се убедила, че вината е изцяло моя. Ти нямаш нищо общо с това. Спомни си, че не ти разрешавах да говориш за миналото. Казвах ти, че то е останало зад нас и че ще изградим живота си отново в Америка. Ти искаше да разкриеш истината, но аз не бях съгласен. Не забравяй, че си невинна.
Дръж се заради Сам.
Винаги ще ви обичам,
Идиот! Иска да поеме цялата отговорност, след като вината беше моя — аз се възпротивих на желанието му да разкрием истината пред властите. Бях обикнала Сам и се притеснявах, че някоя еврейска организация ще ни го отнеме и ще го „репатрира“. Представях си с ужас, че ще бъде осиновен от някое еврейско семейство в Израел, защото знаех, че постъпват по този начин с децата, които са били укривани по време на войната и чиито родители са били убити. Убедих Жан-Люк да поемем този риск, смятайки, че Сам ще бъде по-добре при нас, че той ни принадлежи и че няма да мога да живея без него.
Петдесет и трета глава
Сам
Санта Крус, 16 юли 1953 година
Липсват ми приятелите ми. Тишината е зловеща. Никой не идва у нас. От няколко дни не съм виждал Джими в двора на къщата му. Вече я знам — историята си. Искам просто татко да се върне и нещата да станат нормални както преди. Мама ми каза, че трябва да стоя вкъщи и аз не се възпротивих. Но е толкова скучно. Ужасно е скучно. Бих могъл да отида у Джими и ако съм достатъчно бърз, мама няма да разбере, освен ако полицаят не ѝ каже, но аз ще се промъкна зад колата му. Виждал съм, че той често задрямва.
Скачам от леглото, изхвърчавам на двора, минавам зад полицейската кола и пресичам улицата. Натискам звънеца на входната врата на къщата на Джими.
Никой не отговаря. Натискам отново звънеца, този път по-продължително. Пердето на прозореца на кухнята се отдръпва и виждам Мардж, която гледа към мен. Махам ѝ с ръка и се чувствам глупаво, тъй като тя не ми маха в отговор. Сякаш някаква тежест притиска гърдите ми. Мардж се отмества от прозореца, а аз отстъпвам една крачка назад, очаквайки, че тя ще ме пусне да вляза.
Вратата се отваря наполовина.
— О, Сам! Здравей.
Не разбирам защо се прави на изненадана.
— Здравей — отвръщам. — Разрешено ли му е на Джими да играе?
Преди Мардж да успее да ми отговори, чувам шум от тичащи надолу по стълбището крака. След като Джими се появява, започвам да се чувствам по-добре. Той обаче спира на най-долното стъпало.
— Здравей, Сам.
— Здравей, Джими.
— Трябва да чуеш нещата, които всички говорят за теб.