— Шшт, Джими — изрича Мардж.
— Мамо, може ли Сам да се качи горе? — Досега Джими никога не е искал разрешение за това. — Хайде, Сам. — Добре че поне не изчаква да чуе отговора на майка си, а хуква нагоре по стълбището.
Без да поглеждам към Мардж, хуквам след него.
— След малко трябва да сложиш масата, Джими — вика след нас Мардж. — Сам няма да остане дълго.
Не ѝ обръщаме внимание и започваме да разчистваме пода на стаята му от частите на конструктора му „Мекано“, за да си направим място да седнем.
— Какво строиш?
Джими поглежда към мен.
— Нищо определено.
Настъпва тишина, която ме кара да се чувствам зле.
— Всички казват, че баща ти е нацист. — Джими се взира в мен, присвивайки очи.
— Какво?
— И че те е отвлякъл. Защото си бил бебе.
— Какво е „нацист“? — Спомням си думите на татко и се опитвам да бъда смел.
— Ами нещо, което е много лошо. Нацистите били германци, които измъчвали и убивали хора по време на войната. Носели дълги черни палта и черни ботуши и докато минавали през градовете, убивали всички по пътя си. — Джими си поема въздух. — Татко ти наистина ли е бил нацист?
— Не! — Не мога да се въздържа. Очите ми се пълнят със сълзи. Бърша ги с опакото на ръката си и преглъщам. После гледам дълго и втренчено Джими. — Татко никога не е бил нацист. Той се е борил тайно срещу нацистите. Спасил ме е от тях. Те са щели да ме убият, затова ме е взел. Не ме е отвлякъл. После е избягал тук, в Америка, заедно с мама и мен.
— Пфу! Това е много лошо. — Джими се втренчва в мен и аз разбирам, че се чуди дали да ми повярва. — Майка ти истинската ти майка ли е?
Клатя глава. Спомням си, че двамата с Джими се смеехме, докато ни заболяваха бузите, и когато най-накрая спирахме да се смеем, бяхме забравили каква е причината за смеха ни, което ни караше отново да започнем да се смеем. Джими винаги е бил най-добрият ми приятел.
— Но защо нацистите са щели да те убият?
— Защото съм се родил на погрешното място, освен това по време на война те правят лоши неща с децата, дори с децата, които още са бебетата.
Джими свежда очи и аз виждам, че размишлява върху думите ми. После отново вдига очи към мен и този път погледът му е по-топъл, отколкото преди.
— Тогава кои са истинските ти родители?
— Не знам. Те също били затворници и едва не умрели.
— Ще се срещнеш ли с тях?
— Може би. Не знам.
— Защо всеки ден пред къщата ви има полицай? Къде е баща ти?
— Във Франция е. Помага на французите за едно разследване. Сега полицаят се грижи за нас вместо него.
— Аха. — Джими се мръщи. Виждам, че не е сигурен, че това, което казвам, е истина. Аз също не съм сигурен. Не разбирам защо се нуждаем от полицая. Някои деца нямат бащи, но за тях не се грижат полицаи.
Джими ме ръга в ребрата.
— Искаш ли да ми помогнеш да сглобя една кола?
Петдесет и четвърта глава
Шарлот
Санта Крус, 16 юли 1953 година
Телевизорът е изключен и в къщата е тихо.
— Сам! — извиквам.
Той сигурно е в стаята си. Тъкмо се каня да проверя дали наистина е там, когато звънецът на входната врата иззвънява. Отварям вратата и виждам Джон, младия полицай. Той си сваля шапката и си избърсва краката на изтривалката, докато влиза.
— Госпожо Бошан, имам новини. — Замълчава и поглежда надолу към краката си.
Начинът, по който изговаря думата „новини“, ме плаши. Новините няма да бъдат добри. Сигурна съм.
— Заповядайте. — Отдръпвам се настрани.
— Благодаря ви, госпожо. — Джон стиска шапката си пред корема си.
— Може ли да ви предложа нещо за пиене? — Говоря му с глас на любезна домакиня. Преминавам през официалностите, отлагайки момента, в който ще науча новините.
— Да, моля. Благодаря ви. — Джон изрича „моля“ и „благодаря ви“ на един дъх. Вероятно е много притеснен.
— Кафе? Сок?
Той влиза след мен в кухнята.
— С удоволствие бих изпил един сок. Благодаря ви.
Наблюдава ме, докато наливам портокалов сок в една чаша.
— Сам знае за родителите си, нали? — пита ме рязко.
— Да.
— Как е той?
— Объркан е. Липсва му баща му. И на мен ми липсва.
Джон кимва, сякаш разбира, и двамата сядаме до масата в кухнята. Наблюдавам го, докато отпива от сока. Лицето му е открито, а очите му са яркосини. Косата му е тъмноруса и е сресана на една страна, носът му е малък, дори е нежен, а брадичката му е кръгла. Изглежда много млад. Докато го изучавам, отпивам вода от чашата си. Разсейвам се и не мога да си уцеля устата. Водата се разлива върху масата. Преди да успея да стана от стола, той се изправя и откача кърпата от дръжката на фурната на печката. Оставям го да попие водата.