— Вие ли сте я ушили? — Джон вдига кърпата нагоре и разглежда избродираното изображение на Пон Ньоф. — Красива е.
— Баба ми я е ушила.
Защо, по дяволите, отваря дума за проклетата кърпа?
— Взели сте я със себе си, преди да избягате? Донесли сте я толкова отдалече?
— Да, имам три такива кърпи. Сам спеше, повит в тях. — Усещам, че стрелките на часовниците се връщат назад. Сякаш отново се подхлъзвам и падам, опитвайки се отчаяно да избягам.
— Поддържате ли връзка със семейството си, откакто пристигнахте тук?
— Не. На родителите ми им беше трудно да ми простят за изпитанието, на което ги подложих. — Замълчавам, сещайки се за егоистичното си решение. — Избягах, без да помисля за тях. — Той кимва, сякаш се опитва да разбере. — Бях много млада.
— Да, когато сме млади, допускаме грешки.
— Допускаме грешки? Така ли смятате? Допуснала съм глупава грешка?
Джон се изчервява. Горкото момче. Той не е виновен.
— Какви са новините? — питам го. — Готова съм да ги чуя. За процеса ли се отнасят?
— Да, бил е много бърз, което е необичайно за подобен процес. Говореха за това в участъка, преди да дойда тук. Ще изпратят някого, за да ви съобщи официално решението на съда.
Взирам се в него. Сигурно решението не е в наша полза.
— Сега вие сте тук, Джон. Просто ми кажете какво е то.
Ако се наложи, ще изтръгна насила думите от него. Наблюдавам го, докато преглъща. Сигурна съм, че съжалява, че не е останал навън.
— Съдебните заседатели са били единодушни, госпожо Бошан.
— Единодушни?
— Да. Съжалявам. Не знам как да ви го кажа.
Сърцето ми се свива. Вземам кърпата от ръцете му и си избърсвам очите, шепнейки наум: „Моля те, господи, нека да не бъде прекалено лошо“.
— Просто ми кажете. Моля ви.
— Съпругът ви е бил обвинен в отвличане, но поради смекчаващите вината обстоятелства е получил двегодишна присъда. Това е символична присъда.
— Но той не е похитител!
Скачам от стола и събарям чашата си. Всичко се размазва пред очите ми.
— Госпожо Бошан, трябвало е да бъде осъден, иначе хората са щели да се разбунтуват.
— Хората? Кои хора? Жан-Люк не е похитител. Той е спасил Сам!
— Седнете, госпожо Бошан, моля ви. Има и още нещо.
Остра болка прорязва гърдите ми. Отварям уста, но от нея не излизат думи. Стаята започва да се върти. В нея няма въздух. Всичко почернява.
Джон държи главата ми, подпирайки я със сгънатото си коляно. По лицето ми се стича вода и мократа ми блуза е залепнала за тялото ми.
— Извинявайте. Излях малко вода върху лицето ви, за да се свестите. — Джон ме хваща под мишниците и се опитва да ме изправи на крака, но аз не усещам мускулите си. Падам отново на пода. Той стои и ме гледа. — Съжалявам, че сте толкова мокра. Искате ли вода?
— Дали искам вода? — Поглеждам го и избухвам в истеричен смях. Не мога да спра. Опитвам се да кажа нещо, но смехът не ми позволява.
— Моля ви, госпожо Бошан, нека да ви помогна да станете от пода.
Джон отново се опитва да ме изправи. Потискам смеха си и този път успявам да стана от пода. Позволявам му да ме сложи отново на стола.
— Може би трябва да хапнете нещо сладко. Много сте бледа. — Той ми подава кутията с бисквитите. Започва да ми се гади от миризмата им. Клатя глава.
Джон затваря кутията. Яркосините му очи се взират в моите.
— Знаете ли, баща ми загина във Франция.
Не искам да знам. Просто искам той да си тръгне. Две години! Как е възможно?
— Той служеше във флота. Беше офицер. Участва в десанта в Нормандия. Присъствахме на траурната служба, която беше организирана след края на войната. Мястото, където са погребани загиналите ни сънародници, сега е американска територия.
Чудя се защо ми казва тези неща. Те не ме интересуват.
— Две години? Сигурен ли сте?
— Да. Обикновено присъдата за отвличане е по-дълга.
— Но как е възможно Жан-Люк да бъде обвинен в отвличане? Той не е похитител, нали?
Джон замълчава, преди да ми отговори:
— Съжалявам, госпожо Бошан. Не съм аз човекът, който трябва да прецени.
— Но те са направили грешка, нали?
— Какъвто и отговор да ви дам, ще бъде непрофесионално от моя страна.
— Ще бъде непрофесионално?
— Да. А и така или иначе, не зависи от мен, нали?
— А вие какво мислите?
— Според мен е трябвало да върнете момчето на родителите му след края на войната. — Той поглежда към мен. В очите му има съчувствие, но също така и неотстъпчивост.