— Какво друго има? Казахте, че има още нещо… Къде е Сам? — Обзема ме ужас.
— Отиде в къщата на приятеля си.
— Какво? Не ме е питал дали може да го направи.
— Не се притеснявайте, той все още е там. — Джон ме докосва по рамото. — Госпожо Бошан, според мен вие сте прекрасна майка. Виждам, че Сам е щастлив и обичан. Разбирам, че сте искали да го задържите и да забравите за войната, но в крайна сметка сте знаели, че не е ваше дете, нали? Все още разполагате с достатъчно време, за да говорите с момчето и да го накарате да ви разбере. — Взирам се ужасена в него в очакване на това, което ще последва. — Взели са решение. За Сам. — Стискам силно очи, сякаш за да не позволя на думите му да стигнат до мен. Не искам да знам. — Сам ще бъде върнат на родителите му във Франция — добавя той.
— Не! Не! — Стаята отново започва да се върти. Усещам ръцете на Джон върху раменете си. Залитайки към него, се свличам на пода и тялото ми се сгърчва от безмълвните ми стонове.
— Госпожо Бошан, моля ви. Трябва да се държите. Заради Сам.
Трябва да се успокоя. Трябва да се взема в ръце. Затваряйки очи, вдишвам дълбоко и въздухът стига до всеки мускул на тялото ми. Той е прав. В момента е важен единствено Сам. Трябва да бъда силна, за да мога да го спася.
Отварям очи и се изправям на крака.
— Благодаря ви, че ми казахте, Джон. — Избърсвам си лицето и поглеждам към него. Трябва да помисля трезво. — Отивам до тоалетната — изричам. — Ще ме изчакате ли? Моля ви. Не искам да бъда сама.
Джон сбърчва загрижено чело.
— Ще ви изчакам, разбира се.
Качвам се тихо на горния етаж и влизам в стаята на Сам. Вземам раницата му, която лежи по средата на пода, обръщам я и изсипвам учебниците му на леглото. Хвърлям в нея една пижама, един пуловер, един панталон, няколко чифта бельо, четката му за зъби и плюшения му пингвин. Действам прагматично, дори спокойно. Цялата ми енергия е насочена към мисълта да спася Сам. Сега това е най-важно от всичко.
Промъквам се по коридора и влизам в тоалетната. Развъртам крана на чешмата и оставям водата да тече. Влизам в спалнята и слагам няколко неща в една малка пътна чанта. Влизам отново в тоалетната, завъртам крана, слизам на долния етаж и скривам раницата и чантата зад закачалката в коридора.
— Джон — изричам, след като влизам в кухнята, — благодаря ви, че ме изчакахте.
— Не е нужно да ми благодарите. Вече по-добре ли се чувствате?
— Опитвам се да се стегна заради Сам.
Той кимва и отново сбърчва загрижено чело. Трябва да го изведа от кухнята, откъдето се вижда улицата.
— Джон, имате ли нещо против да поседите с мен във всекидневната, докато измисля какво да кажа на Сам? Не знам как да му го съобщя.
Той си поглежда часовника.
— Не, разбира се. Смяната ми свършва след два часа.
Взирам се в него.
— Това означава ли, че ще бъдете сменен от друг полицай?
— Да.
— Според вас как ще постъпят властите със Сам? О, господи, той ще бъде отведен във Франция. Сигурна съм.
— Не знам. Съжалявам. Нямам представа дали ще дойдат да го вземат веднага.
Може би разполагам с не повече от два часа. Трябва да изведа Сам от къщата. Веднага. След два часа трябва да бъдем далече оттук. В корема ми се надига паника. Започва да ми се гади. Приближавам се до умивалника, пълня една чаша с вода и си поемам дълбоко въздух. Трябва да запазя спокойствие. Заради Сам.
Поглеждам към къщата на Мардж. Децата не се виждат. Вероятно играят в стаята на Джими. Колата ни е на алеята. Слава богу, че сутринта не я прибрах в гаража, след като се върнах от пазаруването.
Обръщам се към Джон и изричам с глас на любезна домакиня:
— Хайде да се преместим във всекидневната.
Той тръгва след мен. Сядам на канапето и подвивам крака под себе си, а той сяда на креслото. Разплаквам се.
— Извинявайте, Джон — изричам, хлипайки. — Карам ви да се чувствате неудобно.
— Няма нищо. — Той се прокашля, вдигайки пред устата си свитата си в юмрук ръка.
— Ще отида в банята, за да си измия лицето. — Опитвам се да накарам гласа си да звучи смело. — Дайте ми десет минути, за да дойда на себе си. Смятате ли, че ще бъдете в състояние да ми помогнете да измисля какво да кажа на Сам?
— Да, разбира се. — Джон е поласкан от факта, че го моля за помощ. Разбирам го от начина, по който свива устни, сякаш вече обмисля как би могъл да ми бъде от полза.
— Благодаря ви, Джон. Много се радвам, че изпратиха вас да ни наблюдавате.
Той вече не е в състояние да сдържи усмивката си. Започвам да се чувствам като измамница. Осъзнавам, че съм готова на всичко заради Сам. Готова съм на всичко, за да го опазя.