Излизам от стаята и затварям вратата след себе си. Вземам чантата и раницата в ръце, отварям безшумно входната врата и след като прекрачвам прага ѝ, я заключвам.
Петдесет и пета глава
Сам
Санта Крус, 16 юли 1953 година
— Сам! Сам!
Чувам, че мама ме вика. Джими поглежда към мен.
— Майка ти, изглежда, те търси.
— Да. — Опитвам се да покажа, че не се притеснявам, но се чудя дали мама ще ме накаже. Или може би татко се е върнал у дома. Това би било прекрасно. Слизам по стълбището, като вземам по две стъпала наведнъж.
Мама е застанала пред входната врата.
— Не мога да те пусна да влезеш — заявява ѝ Мардж. — Нямам нищо против Сам, но теб не мога да те приема.
Мама не ѝ отговаря. Тя ме хваща за ръката и ме дърпа към себе си.
— Дойдох при Джими, мамо. Съжалявам, че не ти казах.
Мама спира и ме поглежда в очите. Чакам да започне да ми се кара, но тя изрича:
— Трябва да заминем, Сам. Веднага. Не разполагаме с време да си приготвим багажа. Качи се в колата.
— Какво? Къде отиваме?
— После ще ти обясня. Качи се веднага в колата.
Правя това, което ми казва мама. Разбирам, че е важно. Излизаме от алеята и мама натиска спирачките. Оглеждам се и виждам, че Мардж гледа към нас с широко отворена уста. Мама кара така, сякаш участваме в автомобилно състояние. Държи се като малоумна. Това ме плаши.
— Къде е полицаят, мамо? Какво става? Къде отиваме?
Тя не поглежда към мен.
— Пречиш ми да се концентрирам върху карането, Сам.
Иска ми се да заплача. Избърсвам очите си с ръкава на ризата, опитвайки се да бъда смел. Гледам през прозореца.
След като излизаме на магистралата, мама слага ръката си върху коляното ми.
— Всичко ще бъде наред, Сам.
— Но къде отиваме, мамо?
— Трябва да избягаме.
— Какво?
— Спомняш ли си, че ти разказах за биологичните ти родители — за господин и госпожа Лафит?
— Да.
— Ами случи се нещо.
— Татко ще се върне, нали?
— В момента не става дума за баща ти, а за теб, Сам. Господин и госпожа Лафит искат да те вземат. Искат да отидеш да живееш при тях във Франция.
— Но аз не мога да го направя.
— Знам, но те настояват. Искат да научиш френски и да бъдеш техен син.
— Не се притеснявай, мамо. Няма да замина. Не искам да замина.
— Аз също не искам да заминеш, но те могат да те накарат да го направиш.
— Не могат. Просто няма да замина.
— Боя се, че могат. Затова трябва да избягаме — за да не ни намерят.
— Просто им кажи, че не искам да замина.
— Те няма да искат да ме изслушат, Сам. Все още са много гневни, защото не се опитахме да ги открием след войната. Търсили са те дълго.
— Но аз искам да остана тук. Искам татко да се върне у дома.
Изведнъж мама започва да кара в съседното платно и изпреварва три коли. Шофьорът на едната от тях натиска клаксона.
— Млъкни! — изкрещява тя.
Подскачам на седалката и сърцето ми се разтуптява. Не съм сигурен дали говори на шофьора, или на мен. Поглеждам към скоростомера. Пътуваме толкова бързо, че стрелката му е излязла извън обсега на цифрите.
— Мамо — изричам, — ще счупиш скоростомера.
— Знам. — Тя се смее, но смехът ѝ безумен — оглушителен шум, който не ми харесва.
— А татко? Иска ми се да е тук.
— Той ще дойде при нас, след като се установим на някое място.
Облягам се назад на седалката и се опитвам да не се разплача. Не искам да бягам.
— Но къде отиваме? Къде ще живеем?
— В Мексико, Сам. Отиваме в Мексико.
— В Мексико? Но това дори не е в Америка!
— Не се притеснявай. Не е далече. Защо не пуснеш малко музика?
Завъртам копчето на радиото и веднага разпознавам мелодията.
„О, моят баща, за мен той беше прекрасен…“
— Еди Фишър — изрича мама.
Доплаква ми се, докато слушам думите на песента. Татко би трябвало да знае какво да направи. Той ще им каже, че не мога да отида да живея във Франция. Ужасно много ми се иска да е тук.
— Кога ще дойде татко?
— Още не знам. Трябва да изчакаме известно време, докато разберем. Сигурна съм обаче, че той непрекъснато мисли за теб.
Това ме успокоява донякъде. Затварям очи. Те са сухи и възпалени и клепачите ми натежават. Главата ми се наклонява на една страна и аз се облягам на прозореца.
Когато се събуждам, навън е тъмно, а ние продължаваме да пътуваме. Ужасно ми се пишка.
— Може ли да спрем, мамо? Искам да отида до тоалетната.