— Добре, но трябва да бъдеш бърз.
Спираме пред една бензиностанция и мама ми дава един долар, за да си купя някаква закуска, докато зарежда колата с бензин. Табелата за тоалетната сочи към мястото зад магазина, но то не е осветено. Опитвам се да бъда смел и опипвам стената, търсейки вратата. Чувам писъка на някаква птица и подскачам.
— Мамо! — изпищявам. Мама не ми отговаря. — Мамо! — изкрещявам по-силно. — Мамо!
— Трябваше да запалиш лампата. — Чувам женски глас в тъмнината.
Изведнъж ме облива ярка светлина. Присвивам очи.
— Мисля, че майка ти зарежда колата ви с бензин.
— Добре — отвръщам и отварям вратата на тоалетната, която се оказва точно пред мен. Затварям се в нея и се чувствам като идиот. Звукът от урината ми, която се лее в локвата от вода на дъното на тоалетната чиния, отеква в празното помещение. Чудя се дали жената, която е отвън, го чува.
Когато излизам от тоалетната, жената вече я няма. Виждам, че мама влиза в магазина и тръгвам след нея, сякаш нищо не се е случило. Чувам, че жената ѝ казва:
— Той беше уплашен, докато стоеше сам пред тоалетната. — Тя се смее. — Там е много тъмно, когато лампата не е запалена.
— Сам — изрича мама, — вземи си нещо за ядене, но без да се бавиш.
Грабвам един шоколад „Хърши“ от най-близкия щанд и подавам монетата на жената.
— Вече е късно за пътуване. — Жената взема парите от ръката ми и ми се усмихва с топлите си очи. Аз също ѝ се усмихвам.
— Чака ни дълъг път — отвръща мама.
— Отиваме в Мексико — добавям.
Мама ме поглежда гневно. Иска ми се да си бях държал устата затворена.
— В Мексико? — повтаря жената. — Какво има в Мексико?
— Роднините ни са там — отвръща мама.
Знам, че тя лъже.
Жената маркира шоколада и отброява рестото в отворената ми длан.
— Пет цента, петнайсет цента, двайсет цента, двайсет и пет цента… — Гледам към нея вместо към парите. По средата на челото ѝ има бръчка, а веждите ѝ сочат към носа ѝ. — Всичко наред ли е, скъпи?
Кимвам, обръщам се с гръб към нея и излизам през вратата, която мама държи отворена.
Качваме се в колата и потегляме бързо, отдалечавайки се от бензиностанцията. След като отварям шоколада, съжалявам, че не съм избрал нещо по-голямо. Изведнъж усещам силен глад.
Петдесет и шеста глава
Шарлот
Калифорния, 16 юли 1953 година
Когато стигаме до границата, наближава полунощ. Сам продължава да спи. Главата му е наведена настрани, което със сигурност му причинява болка. Посягам, за да я изправя, и чувам, че шепне насън. Изглежда красив, докато спи. Попивам всяка подробност: черните му, меки като коприна мигли, дългата му тъмна коса, гладката му смугла кожа. Очите му са с форма на бадем, също като моите. Хората често казват, че Сам прилича много на мен. Сякаш докато е растяло, тялото му ме е наблюдавало и е приемало формата на моето тяло. Той не прилича на Жан-Люк, освен по смеха и по кривата усмивка.
Много е лесно да бъде обичан. Докато прекосявахме Пиренеите, го обикнах така, сякаш беше мое дете. Топло бебе, привързано към тялото ми, което вдигаше от време на време очи и ме поглеждаше, сякаш ме изучаваше. Понякога нарочно се навеждах напред, за да го накарам да се почувства така, сякаш ще падне, и протягайки малките си пръсти, да се хване здраво за мен. Той се нуждаеше от мен и аз откликвах на нуждата му без каквито и да било усилия.
Защо родителите му не ни оставят на мира? Нима очакват, че може да бъде изградено безметежно бъдеще, след като непрекъснато ровят в миналото? Мисълта, че Сам страда, стяга гърлото ми. Много по-болезнено е да гледаш как страда детето ти, отколкото ти самият да страдаш. Ще направя всичко възможно, за да го защитя. Абсолютно всичко.
На границата има опашка от коли. Докато се придвижваме напред, виждам полицаите, които проверяват паспортите. Потискам желанието си да се върна обратно. „Моля те, господи — шепна наум, — направи така, че всичко да бъде наред“.
На прозореца се чука силно и аз подскачам. До колата е застанал полицай. Свалям прозореца с трепереща ръка.
— Моля ви да ми покажете паспорта си и паспорта на момчето, госпожо. — Той поглежда към Сам, който отваря очи. Подавам му паспортите. — Изчакайте тук, госпожо.
Усещам пулса си в ушите си. „Моля те, моля те, господи“, шепна наум.
Полицаят се връща с още един полицай.
— Слезте от колата, госпожо.
„Не! Не могат да го направят“, казвам си. Но те отварят вратата и ме дърпат за лактите.
— Обърнете се. — Единият от полицаите ме блъска в гърба. Заставам с лице към колата. Полицаят прокарва ръце по тялото ми. Хапя долната си устна, налагайки си да стоя спокойно. Заради Сам.