Не, той не роптаеше.
Искаше само да разбере — и толкоз. Най-трудното за него беше да се примири с ограничеността на съществуванието си. И Съчов изпитваше горчивина и досада, чувствуваше се толкова обиден, колкото и виновен, макар че не знаеше каква е вината му. И съвсем ясно му беше, че нищо не би могло да му послужи в този момент за утешение: нито гирляндите чуден кехлибар, нежно блещукащи от витрините на бижутерийния магазин, нито красивата девойка, застанала до вратите на бръснаро-фризьорския салон до висок младеж със спортна фигура в потресаващо изящно-грубо кожено мотоциклетно яке — нищо не можеше да го накара да забрави обидата, чувството за несправедливост, което изпитваше, застанал пред витрината на рибарския магазин, когато отново след онзи случай на печката, където това се случи с него за пръв път — отново възникна пред него въпросът за неговото, на Съчов, вътрешно предназначение. За това, доколко е оправдан и необходим животът му, като се изхожда от доказателствата, които биха могли да бъдат представени днес от него.
Край пивница „Кътчето“ бушуваше водовъртеж. Радостна тълпа се въртеше в огромните врати на фирмения магазин за колбаси. Съчов вървеше, обхванат от непонятна обида за своята съдба и за себе си, вървеше по въжделения път на свободата, а наоколо клокочеше животът. Слънцето се вдигаше все по-нагоре, въздухът се затопляше, във въздуха се носеше многогласната глъчка на огромния булевард, движеха се всевъзможни видове и размери автомобили. Човешкият поток ту го изпреварваше, ту със силата на прибоя се устремяваше срещу него; гръмко викаха продавачи, разпрострели своите сергии по необхватната дължина на булеварда. Чудно ли е тогава, че обидата не можа да го владее дълго, тя олекваше, изпаряваше се като етер от шише, което някой беше забравил да затвори. Той се успокояваше постепенно и заедно с обидата от душата му изчезваха съжалението и горчивината.
Това беше разумно. Милиони хора край него живееха спокоен, мирен живот, а този нормален човешки живот е наистина прекрасен и трябва да се помни това. Без него трудно бихме могли да си обясним смисъла на нашите дела.
Да, животът е прекрасен, макар че се случва така, че и просто добър не можеш да го наречеш: никой не е разбирал това така добре, както онзи древен тракиец, философ и музикант Орфей; стара история, древна като света. Той се спуснал в ада, в царството на духовете, за своята Евридика, за да я върне от вечния покой в пълния с болки и страдания свят. Движила го е любовта — искате да кажете вие, нали? Но тук нищо не противоречи на общата теза: да, да, любовта е движила нещастния Орфей.
Той пеел: „Загубих Евридика…“ Да, именно любовта, само че какво е любов? Нали това е и най-убедителното, най-съвършеното доказателство за това, че земният ни живот е непреходно прекрасен; иначе защо да се понасят толкова трудности по пътя на връщането към него?
Не, не поради лекомислието си Съчов забрави толкова бързо в този ден всички свои огорчения. Сам животът се разпореди с него. И в този момент, когато той се спря пред будката за лъскане на обувки, вече не се чувствуваше нещастен — все пак той беше оптимист по природа, макар че въпросът за избраността и предназначението все още оставаше открит.
4
Будката за лъскане на обувки беше отворена. Тя беше стъклена. Може би това съвсем не беше будка, а терариум или особен вид клетка, стъклен паралелограм с отворена врата. И наистина вътре се мъчеше чудновата птица. Там седеше стар асириец. Очите му бяха полупритворени, а погледът — обърнат навътре. Зад него в тесния стъклен терариум се криеше хилядолетна история. Кръвта му отдавна беше изстинала. Нямаше нищо от този живот, което той да не знае, нищо не можеше да го учуди. И никой не би могъл да каже какво означава неговият обърнат навътре поглед. Възможно е той да оплаква смъртта на Асурбанипал, гибелта на Ниневия, може би очаква да дойде ангелът на смъртта. Съчов можеше да предполага всичко, каквото му е угодно, той принадлежеше към млада нация, кръвта му бързо течеше и го подбуждаше към любопитство. Той въобще беше любопитен и съвсем не беше загубил интерес към живота. Влезе в стъклената клетка.
Старият асириец дори не мръдна. Сякаш, мислеше си Съчов, той още вчера е знаел какво ще стане, а може пък и да не различава един човек от друг. На колко ли години е, мислеше Съчов. Нима този старец цял живот лъска обувки? Това беше класически ваксаджия. Професията му е така вечна, както и самата история, и нито времето, нито социалните катаклизми имаха власт над нея. Съвсем възможно беше да си представиш този старец с изпъкнали тъмновиолетови очи, дебели кафяви пръсти, обрасли с бели косми, седнал някъде в древния Рим да предлага своите услуги на легионерите на Помпей.