И не само в Рим, защото хората винаги са носели на краката си нещо, което има нужда от почистване, а прах и кал също е имало достатъчно. Винаги има излишък от мръсотия, следователно, където и да си го представиш, той си оставаше все той. „Дали не от това — мислеше Съчов, — дали не от съзнанието, че не са толкова много професиите, които могат да се похвалят с това, произлизаше неговото спокойствие и величие? Или те се дължаха на нещо друго?“
Какво ли не би дал Съчов, за да узнае какво мислеше ваксаджията, когато впери замисления си, все още наполовина насочен към себе си поглед в покритата с прах повърхност на обувките му. Ако въобще мислеше. Какви образи изплуваха във въображението му? Но не, Съчов не можеше да разбере това. Но и онова, което видя, беше достатъчно. Той беше виждал такива погледи: земекопачите гледаха така земята, където трябваше да се направи строителен изкоп; строителите гледаха така тухлите, от които трябваше да зидат стената, стругарят — детайла: човек върши цялата си работа най-напред наум. А може това да е онзи същият признак, който се смята за истински човешки: да мислиш, преди да пристъпиш към действие?
И така, Съчов не можа да узнае какво мислеше представителят на могъщия някога народ. Но той видя човек, пълен с достойнство; човек, живеещ във втората половина на двадесети век — тържество на физиката, лазери, черен хайвер от нефт, синхрофазотрон, век на техническия прогрес, престиж на професията, — а тук седи човек и чисти чужди обувки, изчетква праха, почиства калта, лъска до блясък… Ваксаджия на ботуши — анахронизъм, предразсъдък, безсмислие — скоро тази професия ще изчезне. Но той е пълен с достойнство — откъде и защо?
Точно тук, на това място, Съчов усети някакъв тласък. Мисъл, звук, невнимателен жест, леко подухване на вятъра — и ето малко камъче се търкулва от планината. Всичко започва с този тласък и с това малко камъче, което тихичко се търкаля по планината и в края на краищата предизвика срутване с всичките му последици, щетите, от които дори приблизително не могат да се предвидят. Това е накрая. Но по-интересно от всичко е именно началото. Защото именно в него се крие цялата последваща опасност. Дори лекото вътрешно сътресение е достатъчно. А понякога дори звук на глас или лек полъх на вятъра.
Ето такъв полъх на вятъра, толкова слаб, почти недоловим тласък за Съчов беше тази среща. Тя беше случайна, но случайността беше обусловена от някаква необходимост; хиляди камъчета се търкалят по планината, но не всяко предизвиква срутване. Съчов се беше срещал със стотици хора, но беше нужна тази среща, нужно беше да влезе в стъклената клетка. „На кого ми прилича той? — мъчително мислеше Съчов. — Виждал съм това лице, разбирам, че това е абсурд, и все пак съм го виждал.“ И тогава си спомни къде е виждал това лице — разбира се, то приличаше на апостол Петър в една от Кранаховите гравюри. Прилича ли? Та то е едно и също лице. Но това, което ги сближаваше повече от чисто външната прилика — апостол Петър, разглеждащ ключовете на райските врати, и старецът от стъклената будка, прокарващ по тъмношоколадовата си кожа сбръчкани кафяви пръсти — беше изразът на лицето. Ето какво ги правеше така удивително еднакви: лицето на всеки от тях беше замислено, беше пълно с внимание към вътрешен, нечуван от никого другиго глас.
Съчов седеше смутен на ниската пейка, долната част на крачолите му беше акуратно запретната. Наведен ниско над обувките му, тъмнокожият старец мълвеше нещо на неразбираем от никого език, мислите му, неизвестни на Съчов, течаха по реда си, а Съчов мислеше, че не чувствува, да, съвсем не чувствува никаква социална разлика между себе си — макар че беше само ръководител на транспортна група, и този човек, който в тази секунда си избърсваше показалеца с парцал.
Но в действителност разлика, различие в положението им трябваше да има. И той трябваше да го усеща. Той трябваше да чувствува, че стои неизмеримо по-високо: та той, дявол да го вземе, принадлежи към техническия потенциал на страната; той трябваше да струва повече и поради обстоятелството, че обучението му е струвало пари. Той трябваше да чувствува превъзходство поне за това, че всеобщо разпространеното мнение приписва на образования самостоятелна стойност.
Но той не чувствуваше никакво превъзходство, а, напротив — смущение. И плахост. Пред него беше неизвестен свят. Пред него беше врата, водеща към този свят. И човекът от този затворен за него свят беше пълен с чувство за собствено достойнство. На Съчов му се беше случвало да види много по-преуспяващи от гледището на еснафа хора, но при тях нямаше и помен от достойнство. Сам той невинаги можеше да се похвали с такова чувство. Пред него стоеше загадка и му се искаше да я разгадае. Какво може да се случи, та човек да стане ваксаджия? Наистина, като че ли никой не рекламира особено тази специалност. За нея не се споменава дори в най-педантичните социологични анкети. Дори и най-мудната или пипкава чертожничка, и то — според нея — стои много степени по-високо.