Съчов жадуваше да намери отговор. Пред него беше човек, той живееше в същия град, както и Съчов, ходеше по същите улици, дишаше същия въздух, четеше едни и същи вестници, едни и същи сигнали по радиото ги събуждаха, говорителят им пожелаваше „лека нощ“, човекът отиваше на работа, сядаше в стъклената клетка, седеше и лъскаше обувки ден след ден, ден след ден. Закусваше и обядваше, строяха се някъде градове и доменни пещи, някъде се заприщваха реки, вестниците съобщаваха за кацване на Луната, човекът проникна в космоса, съобщаваха вестниците, президентът Кенеди е убит в Далас, президентът Никсън посети Москва… закуска и обед. Прибираш се в къщи, лягаш да спиш и сънуваш… и сънуваш?
Нима този стар асириец сънува? Какво му се присънваше нощем? От какви далечини се връщаше той и към какви далечини отиваше? Съжаляваше ли той за пропуснатите възможности — нали животът му би могъл да бъде съвсем друг, но не беше, той беше вече изживян. Той би могъл да стане учител, лекар, дипломат — „… днес министерството на външните работи дава прием в чест на…“. Той можеше да стане посланик, в негова чест биха уреждали приеми — „в приема участваха…“. Той можеше да присъства на приеми, да решава въпроси на външната политика, той би могъл да стане учен — „ново блестящо постижение на съветската наука…“. Това би могло да бъде негово постижение, той би могъл да стане инженер, артист, военен, той би могъл…
Но не беше станал.
Не би могло той да не е мислил за това, човек не може да не мисли за възможните варианти, за това, какво може да стане и какво е станал, да съпоставя и да анализира, да прави изводи. Резултатът винаги е пред нас, резултатът показва, че човекът е останал ваксаджия, и неоспоримостта на този факт, този резултат от предишния живот би трябвало да убива… ако само…
… Ако само всичко това не е следствие на свободно осъзнат избор.
Ето го ключа. Ето откъде е това спокойствие и достойнство. Съчов хвърли поглед надолу, той се огледа наоколо от височината, до която беше стигнал до днес, и видя колко мизерна беше тя. Сега той би могъл да я нарича „височина“ само условно, поне само за да стане още по-понятна нейната мнимост — да, понятна още по-ясно и по-безнадеждно, отколкото като я гледаш отдолу нагоре. Всичко се смесваше. Височината изчезваше и това, че той я смяташе за височина, беше само фикция, мираж, игра на въображението. Те стояха рамо до рамо, степента на единия се различаваше от степента на другия по някаква мнима величина; ето защо той не чувствуваше никаква разлика: изобщо нямаше разлика. Те бяха равни един на друг, а над тях в недостъпната за погледа висота се криеха стъпала, стъпала, стъпала.
Не, и това все още не беше очакваното откровение, още не. Но ето тези мисли, още необсъдени докрай, породили се тогава в главата му, бяха онова малко камъче, което едва-едва се беше откъснало от мястото си и се търкаляше съвсем безопасно по полегатия склон, само, съвсем само — поне засега. Но само засега, временно, в което и самият Съчов, и всички, които го познаваха, скоро щяха да се убедят.
5
Той върви и си пее.
Върви по Лятната градина в плътната черна сянка на дърветата. Стогодишни дървета, сто и петдесет годишни дървета, мраморни статуи на двеста години, светъл, едва потъмнял от времето мрамор, алегорични фигури. Изкуство и Мореплаване, Архитектура и Геометрия, мраморни бюстове, императори и полковници, Нерон, Клавдий, Тиберий, Агрипина, майката на Нерон, сладострастната безпътница — нейното честолюбие й струваше живота, беше убита от своя син. Ян Собески, Калигула; музи и богини — бедрата им са твърде тежички и поставят под съмнение легендарната красота на древните представителки на прекрасния пол; отвличането на сабинянките; Флора, Летният дворец, Кафената къщичка, платненият сенник на откритото кафене, продавачите на сладолед със своята студена стока, смес на ярко реалното с възвишеното и отвлеченото. В тази градина леко, както може би никъде другаде, живеят съвместно крайностите, извикани за живот в различни епохи и от различни култури, и това настройва Съчов на странна, фантастична и в същото време малко лекомислена гама.