Напоследък той някак често се отдава на фантазиите си. Прекалено често. Не е на добро това, не е. Нему, на Съчов, фантазиите му се струват явление от по-ниско качество, отколкото знанията. Те са гарнитура към месното ястие. Гарнитурата подобрява вкуса на месото, но няма самостоятелно значение. Знанията съставляват основата на живота, а фантазиите показват само недостиг на знания. Те са игра на въображението, не получило действителна храна. Времето за придобиване на трайни, систематизирани познания за Съчов беше минало. Той беше получил техническо образование, маса технологически навици и сведения, но нямаше обща култура и това му причиняваше всекидневни страдания. Неговата необразованост беше бездънно блато, в което, доколкото му стигаха силите, той хвърляше камъчета откъслечни знания, чиято случайност можеше да се сравнява само с тяхното разнообразие: история и философия, литература и живопис — странен, мъчно разбираем конгломерат, съвсем несмилаема смес от разпокъсани факти, без връзка помежду си. Съчов никога не надценяваше хранителността на тази смес, но нямаше на какво да се надява, освен временно на здравия си стомах. А стомахът му беше здрав и той го тъпчеше с каквото можеше и когато можеше. Повечето от поглъщаните сведения му бяха съвсем безполезни, не се предвиждаше никаква възможност някога да ги приложи за практически цели, но той беше пълен с любопитство. Той вярваше, че всяка стъпка, направена към знанията, му открива нови, тънещи в необгледната далечина перспективи; по душа той беше идеалист и романтик.
И намерил се във фантастично-реалната градина, той можеше, ако пожелае, да си поиграе на странна игра, можеше да заменя недостигащите му знания с игра на фантазията. Тук, в градината, всичко наоколо предразполагаше към тази игра. И ако пожелаеше, можеше да прехвърли мостче от втората половина на нашия двадесети век към глъбините на вековете. Така и направи. Той се пренесе в дванадесети век. Вървеше из градината в центъра на големия съвременен град, а се намираше в Шеруудската гора и пееше на измислен от него мотив песенчица за знаменития разбойник и велик стрелец с лък Робин Худ, който също някога бе живял в зелената Шеруудска гора.
Спомняте ли си за Робин, спомняме ли си ние за Робин, за Робин Худ? Вие си спомняте? Не? Та нали толкова го обичахте като деца. Е, а пък Съчов го помнеше винаги. „Робин — пееше той, — веселият Робин.“ Не изглежда ли това странно? Не си ли въобразява Съчов бог знае какво? За какво този възрастен човек над трийсет години изведнъж се разпя като влюбен щиглец? Ако на Съчов му се случеше да чуе нещо такова, би свил рамене — не без горчивина впрочем. Вие обичате жена си, а вие — „Двойното златно“ в пивница „До заставата“; нашата любов е необяснима, това чувство е ирационално. Така би отговорил Съчов вчера и по-завчера, възможно е и днес — но преди срещата с ваксаджията.
След тази среща обаче, оставил зад себе си правото да недоумява, той може би щеше да отвърне другояче. Любовта му към Робин Худ беше обяснима. Днес той знаеше повече за чувствата, които изпитваше — може би го обичаше, защото Робин стоеше на земята, без да се издига и без дори да прави опит да се издигне на някаква мнима височина (точно като самия Съчов) и весело, с достойнство, както подобава на свободен човек, вършеше добро според силите си. Със зелената трева под нозете си и синьото небе над главата си той искаше справедливост, нищо повече не искаше. Човек с чувство за собствено достойнство, който прави добро, образец на достоен човек, неизменен през годините и хилядолетията. Едва ли е мислил за следващите поколения, едва ли е бил честолюбив. Съчов беше честолюбив, но не можеше да върши добро. Или не знаеше как става това. А виж, Робин е знаел. Е, и какво?
Ето какво: той беше останал. Бил ли е или не е бил, живял ли е или не е живял, но беше останал в историята; историята — единственият съдник, единствената инстанция, която произнася присъди, неподлежащи на отмяна — го признаваше за достоен да остане в паметта на следващите поколения. Забравени са много крале и папи, светски и небесни князе, пророци и архангели, и пълководци — от онези, които са били по-скромни, а той си останал веселият разбойник. Той не е допускал да бъдат обиждани слабите, навярно е бил голям хитрец, навярно му се приписват немалко грехове — големи и малки, но той е бил човек, разбрал необходимостта от доброто. А освен това е умеел да стреля с лък… И ето, никой не разбираше Робин така, както Съчов. И ние, никога непипналите лък, също не можем да го разберем докрай — няма да разберем какво значи да убиеш кралския елен със стрела от петстотин стъпки, не.