Фантазии, фантазии. Съчов като че ли ги презираше. Но ето резултатът, който показва, че от въображението, опиращо се на познания, до най-чистата фантазия има само една крачка: Съчов се увлече и ето вече не Съчов, а Робин Худ върви из Шеруудската гора, бързайки към Нотингам. Робин Худ се прокрадва предпазливо сред стогодишните дървета и няма кой да иде сутринта в понеделник в проектантския институт „Гипроград“. (Вестниците ще излязат със заглавие: „Тайнственото изчезване на ръководител на транспортна група“, Съчов ще стане герой на деня, ще си спомнят за летящите чинии, чуждопланетните жители ще бъдат обвинени във всички смъртни грехове. Отдел „кадри“ ще го зачеркне от своите списъци и ще впише неговата длъжност пред входа в рубриката „Търсят се“.)
Фантазиите? Не са бог знае какви. Тях ги извинява — ако въобще имат нужда от извинение — само това, че в действителност често са правили по-приятен живота на някой ръководител на транспортна група, позволявайки му някога с чест, а някога просто без голяма загуба да се измъкне от някои деликатни положения. Трябваше само да направи тази невидима за окото подмяна и на въпроса на главния специалист по транспорта в института отговаряше вече не Съчов, избягал от редовното свръх мудно заседание на транспортната секция в Дома на научно-техническата пропаганда, а невиновният за нищо Робин, който се взираше в тази хартиена джунгла с напълно понятно недоумение. А виновникът за подмяната в същото време, сякаш нищо не е било, надяваше своята зелена премяна и стискайки в лявата ръка правия английски лък с тетива от еленови жили, като си подсвиркваше, припяваше:
Ето с какво се занимаваше той по това време — и тогава му беше абсолютно безразличен и Домът за техническа пропаганда, и аспирантурата, към която с неумолима ръка го подтикваше главният специалист по транспорта. За какво му е аспирантура на волния стрелец с лък? Зелената гора му беше по-мила от хартиената, тя беше истинска, жива. В колчана му имаше две дузини стрели със заострен стоманен връх, пробиващ всякаква кожа, дори ако е изплетена от стоманени бримки. Така е било с Робин, така беше със Съчов. Той тичаше из омагьосаната хартиена гора. Това не беше вече фантазия, с него бяха лъкът и стрелите му. Друг лък и други стрели. Той не би могъл да улучи със стрелата си цел на петстотин стъпки, сред приятелите си нямаше монаси и не се налагаше да ги ограбва. Но имаше приятели из цялата необятна страна, те също стреляха с лък: никога не се свършваха хората, ценители на старинното волно занимание. В разни краища на света различни хора само чакаха да свирне тръбата, за да излязат на просторната ливада, на зелената морава и да застанат рамо до рамо под високото светлосиньо небе.
В минута на опасност ти отиваш в този спасителен свят, а после, когато мине бурята, ще се върнеш, като че ли нищо не е било. Това незабелязано изчезване и връщане неведнъж му бяха помагали да избягва неприятности: нали през време на тези неприятни разговори той просто отсъствуваше, нямаше го. И това беше една от причините, поради които Съчов винаги помнеше своя патрон и покровител, веселия и точен стрелец. Що се отнася до точността, той не беше достигнал такива върхове; обаче това не беше беда, нямаше защо да се отчайва. Окончателно утешение му носеше философията. Един философ бе живял в стари времена, обичаше човечеството, което не подозираше това. Човеколюбието беше всякога опасно, защото винаги се намираха хора, които да се отнасят подозрително към чуждото човеколюбие. Това навеждаше философа на тъжни размисли и го доведе дотам, че се прочу като мизантроп. И веднъж беше написал думи, които Съчов би издълбал на своя герб, ако имаше герб, или би ушил на знамето си, ако имаше:
„Достоен за презрение е не онзи човек — пишеше философът, — който не е достигнал целта си, а онзи, който не се е стремил към нея.“
Сега вече знаем малко повече за Съчов — ето го, върви из парка, фантазьор и поклонник на френската философия; оставиш ли го на воля той наистина ще хукне към Шеруудската гора, като че ли няма по света други достойни места. Ето града — огромен и прекрасен, ето широката река — железният свод на моста съединява полегатите й брегове, леко издигайки се над синьо-сивата повърхност на водата. Ето прекрасната гледка, откриваща се пред погледа от върха на железния свод: надясно и наляво — връх, златен меч, врязващ се в небето, от синята и сива вода израстват безмълвните стени на старинна крепост. Малко по-далеч — мъничко гърбаво мостче върху губещия се в далечината криволичещ проток, мостче със старинни фенери, стълбове с форма на ликторски пръти; към стълбовете са заковани щитове, на всеки щит — глава на Горгона. Главата гледа гневно минувачите, нямащи никаква представа за нея.