И наистина — кого може да интересува сега някаква си Горгона!
Друга работа са хубавичките крачка. Хубавичките крачка бързат напред по споменатото гърбаво мостче през протока. Стройни, прави крачка, подчертани, и то доста високо, от скромна тъмна поличка, която на свой ред се съчетава сполучливо с тъмновишневия кадифен жакет. Това не е Горгона, не е някаква измислена Медуза. Това е съвсем друга работа, още повече че има съвсем пряко отношение към нашето повествование: при вида на тези крачка, при звука на трелите, изтръгвани от острите и, уви, не съвсем по модата високи токчета Съчов потръпна и ускори крачките. Острите токчета зачукаха по дървената настилка на моста, после звукът заглъхна, токчетата затънаха в пясъка, насипан пред входа, пред вратите — сянка и хлад, токчетата зачукаха сякаш по каменни плочки — и спряха. Ехото звънко разнесе нагоре гъгнивия глас на Съчов: „Тези врати са били издигнати в хиляда седемстотин и четиридесета година със средствата на нейно величество…“ — Гласът му звучеше особено богохулно и противно под високия каменен свод, после гласът се измени, гъгнивостта бе заменена с тържествено високомерие: „А сега, другари екскурзианти, погледнете наляво…“
И тогава се яви светлина. Зелените очи с редки кафяви точици (беше отдавна минало и едва ли не съвсем забравено времето, когато бегло той зърна тичешком за пръв път този необикновен цвят на налитаща морска вълна) го гледаха с онова странно изражение, което той не можеше да определи с думи и което така му харесваше.
— Господи — каза тя, — господи, веселият Робин, как ме изплаши!
Нищо не можеше да го подкупи така, както тези думи. „Веселият Робин“ — каза тя. Той само веднъж се изпусна да й каже за зелената Шеруудска гора, а тя веднага, сякаш другояче не можеше и да бъде, го беше разбрала и всичко, което стоеше зад тези думи, беше взела за сериозно, сякаш иначе и не можеше да бъде. Ето каква беше тя, притежателката на стройните крачка — но, разбира се, тя имаше не само крачка, тя имаше и име — Елена Николаевна, вероятно от онези Елени, заради които от време на време стават троянски войни. Поради закриването на царските длъжности съвременната Елена работеше като екскурзовод в музея при Петропавловската крепост — именно там, където и той я беше видял — ах, колко отдавна беше това! — Съчов я беше видял тичешком, бегло, обкръжена от мургави хора с обшити със злато тюбетейки и раирани източни халати. Едва после той се сети, че и това не е било случайност. Елените винаги са свързани с Азия. Парис е бил азиатски принц, пристигнал от Троя, за да получи обещаната му награда. Той не знаел тогава как ще свърши всичко. Носел е сигурно разкошна азиатска дреха — а дали не е бил с раиран халат и тюбетейка или може би е предпочел тюрбан? Така или иначе, но близкото познанство с Елена не му е било от полза — вечната история, която не носи добро. И винаги в нея, така или иначе, са замесени жени и плодове, главно ябълки: жените умират за ябълки и за източни принцове. Трябва да си нащрек, трябва да бягаш, видиш ли, че жена протяга ръка към клонче. Ах, Робин, какви са тези обвинения? Ябълки и жени — а тя защо е тук? Съчов знаеше, че е трудно да го вземат за Парис, пък и не би успял да спечели разположението на боговете, та затова се стараеше с всички сили.
— Ябълки — със съмнение рече той. — Вие сте права, някои специалисти по Стария завет твърдят, че това са били зарзали. Или портокали — не е установено точно. — „И това също — за Елена ли е?“ Излезе, че става дума вече за някоя Ева, която наистина била от същия род. Много, много интересно. И все пак тя не е виновна. А и той казва — разбира се, не е виновна. Затова и всичко трябва да почне отначало. Сега — казва той, — сега ще почнем всичко отначало. Къде е Парис, къде е безчестният съблазнител-професионалист? Няма го. Ябълки или други плодове, които биха могли да послужат като повод за раздор — също няма. А що се отнася до тщеславни жени, с които само при споменаването на ябълки може да се случи всичко, каквото ви е угодно, нали — и тогава той подскочи, погледна наляво, погледна надясно, хитър шмекер и хитрец такъв, — нали няма и жени наоколо, не е ли вярно, Балтазар?