— Е, Робин — само каза тя и вече се смееше. — Балтазар! Как ти дойде на ум?
Но на него му трябваше това — да я смути, да я слиса, да отвлече и завладее вниманието й; не е важно как, не е важно с какво; да си признае, той страшно се стесняваше. За волния стрелец, за отчаяния храбрец това беше доста странно, затова и се смущаваше и само така можеше да се спаси — със скороговорка — и тогава издрънка глупостта за Балтазар. Той е сам и си остава Робин, а ето тя сега е Балтазар — нима не е чувала за него? Е да, разбира се, Балтазар Коса, бъдещият папа Йоан XXIII, авантюрист и пират, хитрец и смелчага. Тя не се шегува, тя наистина не е чувала за него. Ах, каква история, за нея ще е интересно, нека бъде като игра: Балтазар и Робин се срещат веднъж на един укрепителен насип… Откъде знае той ли — защо, просто съвсем случайно, може би са отивали на работа, срещнали са се и тогава той, Робин, казва: ах, Балтазар, ах, мили мой, колко се радвам, че те виждам — тук сърцето му се сви и едва когато му поолекна, пое дъх, — и ето вие също се радвате, приятелю Балтазар, елате да ви прегърна… — И тогава той я прегърна, завъртя я, небето над главата им се завъртя и разлюля, косите й дъхаха на мед, тя самата беше като мед и устните й бяха като мед, до тях той се докосна сякаш случайно, докосна се и отскочи, сякаш се ужили. А по-нататък продължи да се държи, като че ли нищо не е било, взе ръката й в своята и започна лекичко да милва тази тясна ръка, тя беше хладна и суха, дори не забеляза изведнъж тънкия венчален пръстен.
— Балтазар, друже мой — каза той, — да вървим, да вървим.
Беше му трудно да скрива надигащото се смущение под избраната набързо маска, все не можеше да забрави, все си мислеше за отлетелия парещ миг, дъхът на мед го преследваше. Към него се прибавяше чистият мирис на току-що окосена трева. Тази жена, беше като зелена морава. Синьото небе над него все още продължаваше да се върти. Той се опитваше да се убеди, че нищо особено не се е случило и няма да се случи. И целувката (впрочем каква целувка беше то — лъхна вятър, беше ли или не беше), и това милване, тази ръка, която той не би се съгласил да пусне за нищо на света… Елена Николаевна погледна Съчов и се заинтересува между другото:
— А какво значеше всичко това, Робин?
Нямаше никаква обида — въпросът беше другарско обръщение накрая, цялата тежест беше пренесена върху същността на въпроса, не беше изключено питащият да се обръща към себе си: какво значеше всичко това? И нежното галене на ръката, и този твърде съмнителен Балтазар Коса, и целувката, която тя предпочиташе да смята за несъстояла се; не й беше известно как трябва да приема тази внезапна и подозрителна игра. Във всичко се чувствуваше някакъв трескав умисъл, сякаш във вид на изкушение й се предлагаше нещо изпитателно. Тук нещо беше нечисто и тя искаше да знае какво.
— Отговорете — каза тя.
Налагаше се да се подчини и да си признае вината.
Разбира се, той е разкрит, призна си Съчов, той беше смъкнат от висините на романтиката долу, на земята. Той отново стана самият себе си, за Робин не можеше и дума да става — беше разкрит, беше го подмамил лукавият, той се разкайва, изпълнен е със смирение — тя, Елена Николаевна, със свойствената си проницателност, разбира се, вижда това…
Той мислеше, че ще се отърве с това, но тя пожела — по-нататък.
Измами. Интриги. Чиста военна хитрост, започна да изрежда грешникът. А какво ще заповядате да сторя? Само хитрината може да помогне. Дори Парис трябвало да почака, докато мъжът на Елена иде да плува в басейна. И той е използвал хитрост. Менелай побягнал така, както майка го е родила, през целия град, а корабът с Парис и Елена се виждал още на хоризонта, нищо повече, а нали той, Съчов, не е Парис…
— По-нататък.
— Измама. Под булото на свещена простота да приспя бдителността Ви, да обсадя прелестната цел на посегателството си с отвличаща вниманието привидна безопасност, да скрия възмутителната дързост на попълзновенията си под фамилиарност, шутовска разпуснатост и по този начин в най-кратък срок да прескоча няколкото степени, отделящи ни един от друг, тъй като остават още доста.
— А след това?
— О, коварството на мъжа, който се вглежда в жена, въобще няма граници — уверяваше Съчов; това беше казано доста дръзко и същевременно уклончиво. Той беше нащрек, не искаше да рискува и беше готов всяка минута да превърне в развалини издигнатата с толкова усилия сграда. — На вас както на Елена не трябва да се говори за това.