Във всичко, което казваше, сякаш без да смее да вдигне очи, в неговото съкрушено разкаяние имаше толкова много истинска топлота, толкова много добродушно лукавство, че като се смееше, тя съвсем пренебрегваше онази част от неочакваната изповед, която би могла да се окаже чиста истина.
— Добре — проговори тя, — прощавам ви. — И протегна на разкаялия се хитрец освободената си преди малко ръка. Понеже сам той разкриваше своите интриги, тя се надяваше, че разкаянието му е толкова искрено, колкото и обзелият го срам („Да имаш да вземаш“ — помисли той), тя му прощава и тогава някаква нова нотка, прозвучала в гласа й, накара Съчов да вдигне глава.
— Какво се случи — попита той и разбра, че е пропуснал някакъв момент: нещо се е изменило, в очите на Елена Николаевна имаше нещо — отчаяние? тъга? тревога? — А нима не ви е весело? — каза той.
— Не — каза Елена Николаевна и това „не“ звучеше като откровеност за откровеност. Тя таеше това „не“ в себе си и вероятно то не биваше да се изтръгне. Сега Елена Николаевна гледаше с подозрение, дори мрачно Съчов, смятайки може би, че с една своя дума беше казала твърде много, но Съчов вече не се шегуваше. Тази минута на доверие беше резултат на неговите усилия. Той мълчеше, съчувствуваше й мълком, съчувстваше й с цялата си душа и тя му се усмихна. Но усмивката й беше вяла и не го излъга. — Не — повтори тя, не й е весело, би казала може би, че съвсем не й е весело, а Съчов я гледаше, гледаше и паузата, която запълни това мълчание, ги сближи повече, отколкото биха могли да сторят това всякакви думи.
Не й беше весело. Тя никога по-рано не беше говорила с него за себе си, тя никога не говореше с него за своите работи и, разбира се, никога не говореше с него за мъжа си, би било странно, ако тя би говорила със Съчов за своя мъж. Той не знаеше въобще нищо за мъжа на Елена Николаевна и естествено не знаеше нищо за докторската му дисертация; той я беше защитил преди една година, но завчера беше дошло потвърждението и в този ден новоизлюпеният доктор на науките беше напомнил на жена си техния стар договор. Договорът беше сключен отдавна. Тогава докторът тъкмо беше станал кандидат, но още тогава се целеше нависоко, гледаше напред, прозираше в бъдещето. В бъдещето той трябваше да има прелестна жена, която да си стои в къщи и да осигурява на дома му съответния престиж; да — и именно тогава тя ще може, ако не й липсва желание, да си роди и дете. Тя беше забравила този разговор, бяха минали толкова години, а пък и, да си каже право, никога не го беше вземала сериозно. Мъжът й гледаше на всичко сериозно, защото сериозността беше негова отличителна черта. Той беше дяволски сериозен, беше красив, занимаваше се с алпинизъм, обичаше своята наука, много работеше, обичаше много Елена Николаевна и тя го обичаше много. Пък и как да не го обича: той беше идеален мъж и идеален партньор в брака — дори не възразяваше сега да си роди дете. Детето — това е сериозен въпрос, към него не бива да се подхожда, така да се каже, емпирично. Сега можеше вече да роди, но на нея сега не й се искаше, не й се искаше сега да гледа дете, както се гледа куче или коте — по-рано тя много го искаше, но нещо беше прегоряло в нея и тя вече нямала желание за нищо. Но това беше вече несериозно. Така или иначе разговорът се състоял или по-точно бил възобновен, или още по-точно — бил продължен. Отсега тя е жена на доктор на техническите науки и отива да си подаде оставката. Какво беше казала тя на Съчов, какво беше премълчала, по-късно не можеше да си спомни, а той не й каза. Той разбра главното. Главното беше възстановеното доверие: за повече той и не мечтаеше. И тогава тя го запита с някакво предизвикателство: какво, да няма намерение да я държи цял ден пред вратата? Той като че ли й предлагаше да отидат някъде? Предлагаше или не, ще идат или не? — Тя беше напрегната, гласът й звънтеше.
Разбира се, че ще идат, при това недалеч, но той преувеличава. Въобще не е нужно да отиват никъде, защото от самото начало са там — на мястото — и той й показа отворен прозорец.
— Какво има там? — попита Елена Николаевна.
— Разбира се, вертеп — отвърна Съчов.
А прозорецът? Трябва ли да се катери?
— Да, именно — потвърди Съчов, — именно в прозореца.
— Забавно…
— Не се страхувайте — каза Съчов, — не е високо.
И бедната Елена Николаевна трябваше да хване късата си поличка и да се качи на прозореца.