6
На улицата беше ясно, а тук — хладно и тъмно. И тихо — никакъв звук. И само нещо шушнеше зад образуващите стена чертожни дъски, сякаш шумоляха мишки. Само че откъде толкова мишки — тишина и шумолене — шумолене и тишина?
Гласът на Елена Николаевна неволно притихна. Тя беше пълна с любопитство, но и озадачена.
— Няма ли никой тук?
— Тихо — шепнеше Съчов, — те са тук. Бъдете готови. Те са се притаили, сега…
И тогава се чу рев и хохот, Содом и Гомор или дявол знае какво. После за миг се възцари тишина — сякаш концертът вече бе репетиран и не се даваше за пръв път, после се разнесе учуден глас: „Погледнете кой ни е дошъл на обед“.
И после пак — някакъв колективен вопъл. Във въздуха явно лъхаше на канибализъм, Съчов видя, че Елена Николаевна сякаш примря, и реши, че вече й стига.
— Хей вие — викна той на ония, които шумолейки, се криеха в тъмнината, — стига. Дойдохме с Елена Николаевна при вас…
Хохот и вой.
— Лудница — каза Съчов в шумолящата тишина. Той знаеше ролята си като по вода, сърдеше се почти естествено, подаде на Елена Николаевна ръка и тя скочи на пода. — И ето тук, в тези естетически антисанитарни условия, тече живот — оплакваше се той и в гласа му звучеше разочарование. — А освен това какви са тези хора: его ги, крият се, никакви признаци на живот. Мерзавци с мерзавци. Забележете, че при всичко това те се боят от светлината и седят сами тихо в ъгъла. Там ви е мястото — викна той на ония безделници, — там ви е мястото, останете си там завинаги, деца на преизподнята, заклинам ви с магическите формули на Луцифер и Бегемот, дяволи на тъмнината, обричам ви на вечно мълчание, душите ви след безсмислен живот да идат в ада, докато аз, във висша степен достоен човек, ще се наслаждавам на рая.
— С Ева или с Елена? — заинтересува се някой.
— Какъв ужасен глас — каза Съчов, — нали сте съгласна? Това е Демянич. Добре, че не се вижда. Добре, че не виждате това лице, покрито със следи от всички най-позорни пороци. За себе си той мисли, че е добър и кротък — но кой, питам аз, съблазни келнерката Нюша от стол номер двадесет и три? А кой лиши от спокойствие продавачката в магазина за вино на ъгъла на булевард „Максим Горки“ с „Кировски“.
Те се хвърлиха от тъмнината към светлината като пирати на абордаж и разделиха Съчов от Елена Николаевна. „Ръчичката, позволете да целуна ръчичката ви“ — викаше един. „По рамото, по рамото, позволете ваша светлост“ — и те се спуснаха един към ръката, друг към рамото, пред ясните очи на Елена Николаевна се явяваха знаменитите обитатели на знаменитата стая номер седем на ателие номер едно в института „Гипроград“. В института те минаваха за нещо като запорожка сеч, свободни от всичко веселяци и драки, бачкатори с бачкатори, красота и гордост на първо ателие, срам и позор за първо ателие. Никой не знаеше да ги награждава ли за отличната работа или да им се кара за неуважението към архитектурния съвет в града, където пак бяха предизвикали скандал. Бяха им дали два месеца срок за участие в международния конкурс за застрояване центъра на Сантяго. Сега те прекарваха вечерите, съботите и неделите в ателието, бяха се заклели да натрият носа на всеки съперник и да получат първа награда. Те всички бяха по на трийсет или малко над трийсет години, бяха талантливи, честолюбиви, работеха като дяволи. Участието в конкурса не ги освобождаваше от постоянните им задължения. Началството, изглежда, знаеше какво върши, началството не беше вчерашно и знаеше от кого какво може да иска. Докато не завърши конкурсът, на ателието беше осигурен спокоен живот, което в края на краищата беше нужно на началството — тишина и спокойствие. Буйната стая номер седем е изолирана и неутрализирана, запорожката сеч — заета ден и нощ с работа, а тази работа — знаеше щастливото със своята гениалност началство, — тази работа щеше да бъде изпълнена на световно архитектурно равнище и точно в срок.
Оттук идваше и снизходителността, немислима на друго място, дори в рамките на „Гипроград“, без да се говори за някое друго предприятие с по-строг режим. Това изглеждаше чудно дори за неопитната в подобни работи екскурзоводка. Елена Николаевна оглеждаше с любопитство огромните рамки — те лежаха навсякъде — по масите, върху „магарета“, висяха по стените, стояха подпрени в ъглите. Навсякъде, където погледнеш, се търкаляха моливи, бои, шишета с туш, флакони с гваш, схеми и макети, купчини копирна и хелиографна хартия, а всред целия този Содом на чист лист ватманова хартия — пръстен от бледорозови колбаси и няколко бутилки…