Тук авторът прекъсва разказа си. Той замира от смущение, търси думи, за да се оправдае — търси и не намира, срам го е, мъчително неудобно му е. Какво е това — бутилки… Ръката вдига перото, за да впише след думата „бутилки“ чудесната и ликуваща дума „лимонада“ — и отново пада безсилна на масата. Уви! Това не било лимонада, дявол да го вземе — не съвсем педагогично възклицава авторът. Той предвижва възражения и упреци. Господи! Е, какво им струва пък да пият лимонада и да закусват колбаси. Упреците са съвсем справедливи; обаче Платон ми е приятел, но истината — повече — в бутилките имаше вино. И тук, щем не щем, се налага да дадем обяснение. Защото какво е това — бутилки… „Безобразие!“ — в гняв ще възкликнат едни и ще бъдат съвсем прави. „Неправдоподобна лъжа“ — ще кажат други и също ще имат право. Какво да се прави… Тук авторът вижда само едно оправдание, не — две: и двете са съмнителни и все пак… — първо, това става в събота, не в някаква „черна“ работна събота, а в най-свободната събота, това е празничен неработен ден, трудещите се от селото и града законно си почиват, още от петък вечерта са заминали извън града. Времето е подходящо за риболов, трудещите се спортуват по стадиони и спортни площадки, а който не иска, се разхожда семейно в извънградските паркове, посещава музеи и изложби, с една дума, възстановява своя трудов потенциал след напрегнатата трудова седмица. И ако биха се намерили такива — единици, единаци, разбира се, навярно и такива има, — които биха прекарали част от времето си пред чашка хубаво вино, то и те не биха били подложени на нашето гневно осъждане, защото, както справедливо е забелязал известният поет, жаждата на класата за водка не се задоволява с квас, следователно… Второто оправдание е, че тук става дума за не съвсем обикновен случай или по-точно за съвсем необикновен — за вчерашната скромна некръгла дата, рожден ден на един от сътрудниците: в работен ден не можеше да се отбележи, щом работите и така бяха твърде много. Въобще всичко това, разбира се, е чисто безобразие и никакво позоваване на това, че тук проектите се дават в срок или че качеството им е превъзходно, не служи за оправдание на споменатите по-горе бутилки.
Но засега — като изключение, с прискърбие, следвайки жизнената правда, следва да приемем този факт, че в неработен съботен ден в седма стая на ателие номер едно на института „Гипроград“ върху омазнен лист ватманова хартия лежаха едро нарязани парчета колбаси (цена две рубли и двайсет копейки) и няколко бутилки „Волжко крепко“, което, както е известно на всички, изобщо не е много крепко, затова пък обладава неоценими качества, като прекрасен рубинов цвят и рядка достъпност на цената.
Уместен въпрос — а къде е началството? Ръководителят на ателието, главният архитект, професионалната организация — накрая? Сещат ли се те, че подобен факт, както се казва, може да има място, дошло ли им е наум, когато са давали на бригадата от седма стая разрешение за достъп в служебното помещение за работа в извънработно време, могли ли са накрая всички споменати по-горе лица да предположат нещо подобно? И пак се налага да се подразделят отговорите на вечните (при увъртания) „първо“ и „второ“. Не, не са знаели. Не им е дошло наум. Не са предполагали. Но — и това се отнася еднакво както към честността на автора, така и към категорията на отговора „второ“: могли са. Да, могли са да предположат подобно нещо всички тези хора — и главният архитект, и профсъюзът, защо да скриваме, могли са да предположат. При това те са имали всички основания, нямало е и защо да предполагат, тъй като било установено точно, че съвсем наскоро по същия този повод не повече от месец преди това е имало, както се казва, анонимен сигнал. И тогава — колкото и да е неприятно да се признае това — цялата отговорност за невземането на мерки по сигнала легнала на раменете на ръководителя на ателие номер едно Иван Макарович Вертоносов. Неговите плещи не бяха много широки и беше трудно да се предположи, че ще понесат подобна отговорност. В конкретния случай тези плещи можаха да издържат. Въобще, гледайки на тесния в раменете и тих — съвсем не по началнически — Иван Макарович, беше трудно да се повярва, че има такава издръжливост, но тук се налага да повярваме на фактите: той беше рядко издръжлив — беше понесъл четири години война, бягство от концлагер, имаше повече рани, отколкото ордени, а ордени — повече, отколкото зъби; беше воювал във Франция и Италия, после в Югославия, беше партизанин, диверсант, командир на дивизия, комендант на град в Алпите, а когато свърши войната, беше на 24 години. След войната му се случило да преживее разни неща. Изменил беше много от възгледите си, но по отношение на едно не беше ги изменил и не можеше да ги измени — това беше отношението му към доносниците, най-лоши от които смяташе анонимните. В това отношение не можеше да направи нищо със себе си дори и да би пожелал. Но като че ли и не искаше. Във всичко останало той беше мек и деликатен човек и ако това не би звучало оскърбително, би било съвсем уместно да кажем, че беше либерален — кой знае, може би от партизанския живот и концлагера той беше извлякъл непоколебимо доверие в тържеството на доброто в човешката душа. Само към едно беше педантичен до жестокост — към умението да държиш на думата си: сроковете за предаване на проекта бяха за него свещени както черният камък Кааба за правоверния мохамеданин. Планът беше за него закон. Точното спазване на сроковете и качеството на работата служеха като пропуск за неговата добра душа. Към качеството той предявяваше най-немислими изисквания, тук той беше безпощаден — в името на справедливостта трябва да кажем, че почти не се налагаше да проявява тази безпощадност. Затова във всичко останало беше толкова мек, толкова търпелив; някои го смятаха за прекалено мек, мнозина мислеха, че е извънредно търпелив, пък трети се опитваха да го насочат към правия път — това бяха онези, които смятаха мекотата за слабост. Те мислеха съвсем иначе, искаха да го предпазят, изпълнени с най-дружески намерения. Целта им беше да отворят очите на началника на ателието (това било още в началото на пребиваването му на поста началник, Съчов още не работел в ателието). Човекът отишъл при началника, изпълнен с най-чистосърдечни намерения, но се случило нещо странно. Очевидно Вертоносов не бил разбрал всичко или не бил оценил чистосърдечността му, а може би не е искал да му отварят очите. Доброжелателят изказал подозрението си, бдителната му реч се леела бързо, процесът на отваряне на очите по начало протичал нормално, след това този процес се забавил, речевата машина забавила ход, почнала да боксува и след това спряла. Чистосърдечният човек гледал отначало началника на ателието с известно недоумение, после с известен страх. Началникът не вдигал очи, седял мълчаливо, почервенявал, челюстите му се движели конвулсивно, адамовата ябълка се повдигала нагоре и се спускала, мълком той преглъщал невидима буца. После заговорил и гласът му бил като бодлив тел. Той казал: — „Махайте се!“ — и преглътнал пак, а ръцете си държал зад гърба, сякаш се страхувал, че ще престанат да му се подчиняват. Той дори сякаш потрепервал, гласът му също потрепервал. После вдигнал поглед и човекът, дошъл да му отвори очите, се стъписал от израза на тези очи. — „Разбрахте ли“? — попитал Иван Макарович. — И като не последвал отговор, заеквайки, той казал: — „Ма-хай се от-тук, в-вън!…“