— К-к-къде? — също заеквайки, попитал обърканият доброжелател. Той съвсем не бил готов за такъв обрат на работата. Той бил инженер с двадесетгодишен стаж. Бил уважаван човек, това било възмутително, той дори искал да протестира гласно. Но точно тогава Иван Макарович станал и като се приближил съвсем близо до него, казал накъде именно да се махне… Във всеки случай това място било извън пределите на ателието.
Никой нищо не чул, никой нищо не видял, доброжелателният член на профсъюза напуснал службата по свое желание, обаче този разговор по някакъв чуден начин — иначе не може да се обясни — станал широко известен. Броят на доброжелателите рязко намалял и настъпил мир. По негласно решение случилото се беше сметнато за печален инцидент. Животът в ателие номер едно отново заприлича на река: единият бряг на реката беше срокът за предаване на проектната документация, другият — качеството на работата, повърхността на водата беше равна и гладка за всеобщо добро, а премиите се сипеха като звезди в звездопад. И ако сътрудниците от другите ателиета тичаха сутрин на работа, страхувайки се да не закъснеят и по такъв начин да хвърлят сянка върху себе си и върху престижа си, сътрудниците от ателие номер едно тичаха двойно по-бързо: ако закъснеят — това означаваше да нанесат удар върху престижа на Иван Макарович, а понеже самият Иван Макарович никога не ги укоряваше за закъсненията и не окачваше никакви черни списъци, наистина се налагаше да се бяга с всички сили; грехота беше да подведеш такъв човек — по този повод нямаше никакви разногласия и тогава, щеш не щеш, краката ти се спускаха да тичат и секундната стрелка оставаше винаги засрамена.
Началникът на ателието не пречеше и не протестираше също, ако някой от сътрудниците искаше да остане след работа, да постои час-два, да завърши онова, което не му се беше отдавало цял ден, да си провери мислиците, да си обсъди вариантчето. И макар че и тук може да се предположат възражения от страна на онези, които така разпалено се възмущаваха за недостойното появяване в работното помещение на бутилки и колбаси, — тези възражения ще имат в дадения случай съвсем друга основа. Защото забелязвано беше неведнъж, че у най-ревностния от пуританите и блюстителите на нравствеността по-рядко се мярва нещо, което изисква дообмисляне след работа, отколкото у другите. Пуританите се отнасят към своите права с голямо уважение, което се изразява в стриктната им работа от толкоз до толкоз. Пък ние в името на истината твърдим, че желаещите да останат и оставащи без всякакво принуждение в ателие номер едно бяха не съвсем малко: неведнъж и не дваж до късно светеха прозорците, които гледаха към зелената поляна на крепостта.