Ето какво място беше стая номер седем, където работеше Съчов като ръководител на транспортна група. Ето къде той по измамен начин — ах, мили мой Балтазар, ах, каква среща на крепостния вал, и т.н., и т.н., знаем ги ние тези работи! — отмъкна бившата екскурзоводка Елена Николаевна, жена на неизвестния доктор на техническите науки. Трябва да се предполага, че докторът на науките е твърде достоен човек, Елена Николаевна трябваше по право да стане най-хубавото украшение на дома му и едва ли той подозираше в тази минута с какво се занимава неговата скромна и винаги сдържана жена.
И добре — ще добавим ние вече от себе си. — И много добре, че не подозираше. Добре, че сега беше надалеч, занимаваше се със своите важни работи и нямаше възможност да надникне в прозорчето на първия етаж на един от развалините на старата крепост; едва ли би му се понравило това, което би видял там. Възможно е дори да загуби спокойствието си, с което да причини щети на науката. Добре че той не виждаше в тази минута своята очарователна жена — тя беше очарователна както преди, беше още по-очарователна от всякога, никой не би й дал нейните тридесет години и съвсем не приличаше на порядъчната съпруга на достопочтения доктор на науките. Тя приличаше на пакостник, попаднал неочаквано сред скитащи комедианти. Животът разкриваше пред нея нова, неочаквана страна, тя се отдаваше на този живот цялата, с цялата си душа. Тя беше щастлива и не се стараеше да го скрива. Тя възсядаше „магаретата“ от рамки, в едната си ръка имаше огромен, комат хляб с колбаси, а в другата ръка — чаша „Волжко крепко“. Ярки пурпурни петна горяха на обикновено бледите й бузи. Едва ли тази чаша беше първата, а твърде вероятно е да не е била и втората. Стая номер седем посрещаше гостенката си с присъщата на стаята сърдечност. Стая номер седем беше винаги спокойна мъжка обител, нашествието на бившата екскурзоводка нарушаваше плавното течение на мъжкия живот — внезапното нахлуване на марсианец не би произвело подобна суматоха. Тишината беше нарушена, уединението беше невъзможно, „магаретата“ с Елена Николаевна станаха център на въртенето на вселената, а вселената се стараеше с всички сили. Всеки от обитателите на тихата килия чувствуваше върху себе си известна отговорност, която беше трудно да се определи с думи. Те бяха мъже и приятели, всякога и във всичко рамо до рамо, един до друг — какво би могло тогава да бъде най-първото им задължение и отговорност, освен да се покажат кавалери във възможно най-галантната форма.
С това именно се заеха, кой както умееше и както смяташе за възможно. Демянич говореше неясно и многословно, многозначителна загадъчна мъгла обгръщаше ситуациите, за които той можеше да споменава само с намеци, а отгоре, над мъглата, се издигаше и изчезваше нещо съвсем поразително. Намеците за съблазнената продавачка той отхвърляше категорично, това били кални инсинуации, породени изключително от завист, след това той реши да попее и с цялата си решителност запя на италиански. Песента се наричаше „O, sole mio“. Това беше неаполитанска песен. Страст изпълваше певеца, гласът му трепереше, разнасяше се, гърмеше и застрашаваше да разруши стените на двестагодишната гранитна твърдина. Другият обитател на стаята беше Лев Давидян, потомък на древен род. Той беше изгряваща звезда на архитектурата; изгряващата звезда беше два метра висока и напомняше Антиной. Потомъкът на арменските князе леко и уж случайно демонстрираше силови номера, жонглираше с двупудови гири, усамотен в далечния ъгъл, и жонглирайки, хвърляше на Елена Николаевна погледи, способни да разтопят и невския гранит. Елена Николаевна не оставаше равнодушна, нежна руменина аленееше по бузите на Лев Давидян като зората на изток. Третият беше великият икономист Б. Зеленцов. Той беше магьосник и чародей. С цифри в ръце той можеше да докаже всичко, каквото пожелае, а още по-големи бяха успехите му, когато нямаше цифри. В него се криеше необикновен фокуснически талант, навярно беше роден за арената на цирка. Беше елегантен като английски принц-консорт, вършеше чудеса пред очите на всички — „само веднъж, по желание на публиката“. Навън беше август и Б. Зеленцов с небрежно движение на ръката извади от своята крокодилска — от истински кубински крокодил — чанта с размер на малка пещера, августовския брой на списание „ВОГ“, „ВОГ“ — законодателя на модата, последни новости, парижки шик, фирмата „Диор“ предсказваше увеличено търсене на самурени палта, брилянтите отново излизали на мода, а търсенето на изумруди малко намаляло. Елена Николаевна насмалко не падна от „магарето“, където трябваше да пази равновесие. Всичко, което препоръчваше, проповядваше, вещаеше и предсказваше списанието „ВОГ“, беше абсолютно необходимо за всяка уважаваща себе си жена и списанието веднага й беше подарено. Архитектът Анатолий Иванович Швед също беше тук. Той не умееше да жонглира с гири, не можеше да изнамира новини за парижката мода, но беше магьосник в света на научно-техническата информация. Той знаеше всичко, което може да се знае: бащиното име на майката на Чърчил, състава на мисията на Червения кръст в Габон, стойността на варел ирански нефт на нюйоркската борса. Знаеше седем езика, между които корейски и фински, гледаше Елена Николаевна иззад дебелите стъкла на очилата си с ненаситния поглед на тридесетгодишен праведник и чакаше да дойде неговият ред да завоюва нейното внимание с дълбоко аргументирана импровизация относно причините за изменяне стабилността на златния паритет.