Всичко това ставаше едновременно: пеенето на неаполитански песни, мяркането на гирите, блясъкът на гланцираните страници на „ВОГ“. Във въздуха звучаха самохвалство и буфонада, в ъгъла продължаваха цирковите номера. Само двама души не вземаха видимо участие в тържеството — косвеният негов виновник Съчов и най-добрият му приятел Татишчев. Този Татишчев беше номиналният отговорник на стая номер седем. Той беше главен архитект на проекта, с което много се гордееше. Според Съчов той имаше с какво да се гордее и без това. Ръководителят на транспортна група Съчов не беше специалист, той във всичко беше дилетант, но в Ермитажа беше ходил, знаеше Руския музей като петте си пръста, а пък по албуми — галерията Уфици и Мюнхенската пинакотека, и музея „Гугенхайм“, да не говорим за Лувъра и Прадо, за това не жалеше пари. Значи, все пак нещичко беше видял и можеше да съпоставя и да прави свои изводи. И изводът беше такъв: приятелят му Сергей Татишчев е гений. Съчов повярва това, когато видя рисунките на Татишчев: те бяха покрити с прах в стаичката, която онзи държеше под наем в Купчин. Татишчев не беше свидлив, той подаряваше работите си на ония, които му бяха близки. Съчов също имаше няколко негови рисунки с перо, въглен и гваш, две монотипии и три сангини, сложи им рамки и ги окачи по стените. Ако би имал пари, би купил всички рисунки на Татишчев. Той му завиждаше, сърдеше се на неговата небрежност и беше готов на всичко за него. Той дори прочете целия Томас Ман и завърши отдавнашния им спор, като призна, че Томас Ман пише не по-лошо от Хайнрих…
Той седеше до Татишчев и очарован наблюдаваше как от безсмисленото на пръв поглед преплитане на дебели и тънки въгленови линии се очертава (не, поправи се сам, не се очертава, а израства) тясното и слабо лице на мъчително позната нему жена с късо подстригана коса и странен поглед на едва разногледите си очи. Татишчев нанасяше линиите си, от време на време хвърляше на Елена Николаевна остър и проницателен поглед, отново поглеждаше към картона и мърмореше нещо под носа си. Изглежда, това беше одобрително мърморене — така поне се струваше на Съчов. Татишчев все още поглеждаше със свити очи към Елена Николаевна и отново ги спускаше към картона. Елена Николаевна се смееше звънко, въртеше глава, слушаше лекцията за златния паритет, а на картона тя беше тъжна и толкова красива, че Съчов едва не заплака. Той гледаше картона, гледаше и гледаше, после поглеждаше Елена Николаевна и лицето му се опъваше от напрежение. Елена Николаевна му се харесваше повече от всякога. Тя му кимаше от тайнствена далечина… а и Татишчев го погледна и прошепна: „А, та ти я желаеш — каза той, — и май наистина не си спал с нея“.
Съчов само се дръпна. Той не обичаше да се говори така — тези думички той не желаеше да слуша от никого. Татишчев беше най-добрият му приятел, на никой друг Съчов не би позволил такива неща. Сухият му отговор издаваше неговото вътрешно недоволство. С думи това не можеше да се обясни; желание — това е само дума, тя нищо не обяснява. Тя не обяснява защо там, вътре в него, нещо се свива; това нямаше нищо общо с физиологията. Хората могат да спят един с друг и да бъдат безкрайно далечни и чужди. В главата на Съчов се блъскаха някакви възвишени мисли, в тази минута той не мислеше за прегръдки и по това, което отговори на Татишчев, той показа, че за това изобщо не се беше сетил. „А това пък за какво?“ — учуди се Татишчев. Той наистина не разбра всичко от обърканите обяснения на Съчов. Жените много не го интересуваха. Той не признаваше онази мистична мъгла, с която обикновено се забулваше въпросът за половите отношения. Той беше земен човек, не усложняваше излишно простите неща. Харесваха му красивите жени, харесваше му да ги прегръща, природата беше измислила това и всяко усложнение му се струваше извращение на естествените основи на природата. А Съчов преплиташе към този прост въпрос някакви принципи, които звучаха на Татишчев неубедително. От една страна, Съчов признаваше, че Елена Николаевна му харесва, и това беше понятно, по-нататък следваше една бъркотия от понятия като „дружба“, „безкористно преклонение пред красотата“, „братско отношение към жената“ и „кристална чистота на помислите“. Татишчев слушаше внимателно, ръката му нанасяше на картона последните щрихи, той мислеше, че ако съществуваше действително кристалната чистота на помислите, тя би довела най-бързо до изчезване на човечеството. Той очакваше Съчов да се откаже от своите галиматии. И когато се убеди в противното, каза му съвсем недвусмислено, че ако всичко, което Съчов плещи, е истина, той е просто дръвник…