Но в тази минута Съчов вярваше свято във всяка своя дума и гледайки Елена Николаевна, която ласкаво му кимаше от „магарето“, с умиление и дори с някакво гордо себеотрицание продължаваше да убеждава — сега вече самия себе си — колко чисти и непорочни са намеренията му. И едва в онзи момент, когато от живата жена премести погледа си върху сивия картон, едва тогава в него започнаха да се прокрадват съмнения. И тогава някъде дълбоко в себе си той усети горещи и тревожни тласъци, подобни на далечно предизвестие за катастрофа — така странно сладострастно и нежно-жестоко стана това лице, тайнствено явило се пред очите му под черните щрихи на въглена.
7
Три продължителни изсвирвания — денят е завършил. Полето, живяло преди това с напрежението на последните изстрели, оживя, размърда се, заговори, зашумя: денят беше свършил. Стрелите от последната серия, неизмъкнати още, стърчат в щитовете. Още не е обявен резултатът за последната дистанция. Но вече се снема тетивата, лъкът се слага в калъфа, стрелите — в кутията; сега можеш да се отпуснеш, да се изпънеш, да дойдеш на себе си и да си поемеш дъх. Сега можеш да се огледаш, да размениш две-три думи. Сега вече няма съперници, а само приятели. Редом с нас е великият Остапчук, тук е Ося Финкелщайн (от сборния отбор на Съветския съюз) — накрая той може да сложи настрана проклетите спици, от които, изглежда, нервите се уморяват повече, отколкото от самата стрелба. Тялото лениво започва да усеща настъпващата умора, до късна нощ, дори и насън ръцете още стискат и усещат топлото дърво на дръжката. Вече няма възможност нещо да се поправи, поне за днес. Затова пък има възможност да се оплачеш от съдбата си и вече се чуват жалби: някой объркал мерника, някой не забелязал как в десета серия вятърът се променил, по тетивата на някого се развила намотката. Така е всеки път, това може да се случи на всеки. Всеки, пострадал днес, се изслушва съчувствено, защото кой знае кога ще дойде твоят ред да очакваш съчувствие за собствените си беди — може да се случи и утре. Това, разбира се, не са трагедии, а по-скоро трагикомедии. Но те се помнят и дълго още ще се припомнят в подходящи случаи: „Това се случи, когато се счупи новият «Хойт» на Лахтонен, нали помниш?“
Това наистина не се забравя.
Умората все повече и повече напомня за себе си. Едва сега всички си спомнят, че стрелбата е продължила повече от осем часа непрекъснато: започнаха в десет сутринта, а сега е вече шест. Всички са гладни, тялото боли, сякаш не са стреляли с лък, а са прехвърлили по няколко тона товари — впрочем нещо подобно са свършили.
Остава само да се изясни какво е направил всеки от тях. Въпросът е един и същ: „Ти колко заби?“
— Миша, ти колко?
— Двеста петдесет и три и двеста осемдесет и осем.