Не е лошо.
— Зайдниекс, ти колко?
— Двеста и четиридесет и двеста седемдесет и три.
Също добре.
— А ти?
Няма отговор. Всичко е ясно.
— А Витя? Момчета, колко има Остапчук на седемдесетте? Колко, а? Ех, и това…
Остапчук има триста двайсет и четири точки — повторение на световния рекорд. Впрочем затова е Остапчук, той може още.
— А как са чужденците?
— Засега по-долу, двама души в десетката.
— Ося! А ти колко завърза?
Но да подкачиш О. Финкелщайн не е лесно, той е невъзмутим, спокоен и казва:
— Спокойно, момчета, спокойно. Още не е вечер…
Вечер…
Това са игри. Това са детски игри за възрастни. Може би е достатъчно да вдигнеш рамене: възрастни мъже и жени, оставили семейство и работа, ходят по полето с молив в ръце и броят точките. Помислете само! Но за тези мъже и жени няма нищо необикновено в това. Като върви напряко през полето, Съчов слуша отвсякъде, отпред и отзад, отляво и отдясно: колко, колко, а ти, а сам на деветдесет, на седемдесет, колко? Е, това е клас, добре си.
Последното вече се отнася за него, за Съчов. Днес той е героят, към него се отнася така рядко навестяващият го късмет — е, дал е!
А какво е дал?
Дал е резултат. Резултатът наистина е висок, висок не само за него — Съчов, това е истински резултат за клас, за такъв той не е и мечтал: двеста седемдесет и шест точки на дистанция деветдесет метра, триста и четири — на седемдесет.
— Е, старче, даваш.
Старче! Съвсем идиотска дума, в устата си Съчов усеща вкус на прегоряло: „Е, старче, ти даде!“
Съчов само вдига рамене. Той върви спънато, уморен е, капнал е от умора, стомахът му се е свил от глад. Днес той е герой, станало е чудо — небесата са чули молбите му. Днес той показа резултат за класиране, няма лъжа, това е най-добрият резултат, който някога е показвал, той може спокойно да се гордее с този резултат. Особено ако забрави за миг, че освен него има и Остапчук, и французинът, и онзи висок слаб поляк с кръгло безбрадо лице.
— Е, ти даваш!
Тогава той вижда своя отбор, храбрата си разбита войска. В огъня на сражението той ги изгуби от погледа си. Те мислеха, че ги е забравил, това се виждаше по лицата им. По тях личи още, че няма да забравят това. „Струва им се, че съм се възгордял“ — мисли Съчов. И сега разбира — те са прави, той наистина ги забрави, да, те са прави. Той им казва: „Как е работата, момчета?“ — Това звучи като обяснение, то може да се разбере и така: Не се сърдете, случва се… Но никой не го упреква в нищо, никой не му казва нито дума. Това е по-лошо от всичко. Той също мълчи. Той знае, че не ще го упрекнат за нищо, той работи за отбора, но… Днес той е начело, високият резултат го отличава и… отделя. Това му е много неприятно. Той се чувствува неловко и стърчи, глупак с глупак, докато Вера не му казва през сълзи: „Е, защо стоиш? Седни!“
Това е прошката. Той се отпуска на изтъпканата трева, затваря очи и лежи неподвижно; до него плаче Вера. Тя плаче предпазливо, за да не се размаже гримът от сълзите й, и се бърше с кърпичка.
Трябва да вървят.
Те тръгват. На Съчов му се иска много да погледне на дъската с резултатите от първия ден. Много му се иска да узнае на кое място е. Не идват често такива случаи. „Добре ще е да се закача в десетката“ — мисли той. Двеста седемдесет и шест и триста и четири събрани дават петстотин и осемдесет точки. Дори не му се вярва, че този сбор е негов след първия ден, наистина е страшно много. Ако утре, продължава да мечтае той, на петдесет метра изкара двеста деветдесет и пет, то до резултата за най-високия клас — хиляда и двеста точки в единичен международен кръг — биха му останали всичко на всичко триста и петнайсет точки от тридесет метра. Мислено той вижда вече тези хиляда и двеста точки, изчислява наум колко точки трябва да получи във всяка серия и колко точки трябва да му донесе всяка стрела… Докато не се сепна. „Ех, брат — каза на себе си той, — какъв нахалник си. Как се замечта!“ Сега не е време за мечти, не трябва да мисли за точките, трябва сега да си почине, пък и утре не бива да мисли за точките, трябва да мисли за техниката, трябва да стреля технично, добре е, че така мина онази първа единица.
Той не приближи до дъската с показателите.
Освен всичко друго не се доближи до нея и защото би било нетактично заради приятелите. На въпроса: „А ти колко?“ — те не отговаряха нищо. Той също не може да им зададе този въпрос и изпитва необясним срам, сякаш е получил своите точки чрез измама.