А не е така.
Не е така. Той знае как постигна тези точки, а и те, ония, които вървят, сега редом с него, също знаят. Той тренираше като никой от тях, повече от всеки от тях, много повече. Цялата година той отдаде на тренировки. Тренировки и работа — ето как премина тази година. Той се опита и не можа да си спомни кога за последен път беше ходил на кино, ходеше само в Ермитажа на заниманията по средновековно изкуство. Това беше всичко. И все пак, все пак нещо не е както трябва: в това го убеждава постоянното чувство за вина. И наистина — кой може все така, ден след ден, без изключение, да посвещава своето време на тренировки — ден след ден, година след година. Той е сам човек, има право да разполага със себе си, пожела да ходи цяла година на тренировки и ходи. Но другите имат семейство, деца и се получава някакво неравенство, а всички се състезават на равна нога. Никой не се интересува можеш ли или не можеш да се откажеш от всичко друго заради тренировките, заради твърде проблематичната победа. Струва ли тя това?
Навярно струва. Иначе би било трудно да се обясни защо всички тези хора и самият той, заети от сутрин до вечер с работа, строители и механици, архитекти, преподаватели, художници и този говорител от телевизията, който крачи мрачно вдясно до него, или тази тук с разплаканите очи (гримът все пак се размаза) — физик-теоретик, всички те, забравяйки едва ли не всичко на света, си губят времето и парите, отказват се от толкова много неща и всичко само за това: дори и в неравни условия — да встъпят в борба, в която имат толкова малко шансове да се изкачат на пиедестала.
А може би те изобщо не се стремят да се изкачат.
По-рано той сам се убеждаваше в това, но едва сега разбра, че се опитва напразно да заблуди себе си: разбира се, не само заради участието в състезанията той беше прекарал стотици часове на стрелбището и на площадката, беше направил хиляди изстрели, поддържаше екипировка. Разбира се, той искаше да победи, беше нормален човек, мъжът трябва да е честолюбив, трябва да мисли за славата. Славата е крепост, която трябва да се превземе, не може да се завладее с хитрост или по някакъв обиколен път. Онзи, който иска да се изкачи на крепостта, трябва да разчита на себе си, на своето умение, мускули и воля. Крепостта не беше запустяла, тя беше заета от най-добрите между най-добрите. Тя беше недостъпна, почти недостъпна, защото от време на време се намираха юнаци, които я превземаха с пристъп. Това поощряваше другите: ако някой мъж може, мога значи и аз. Броят на смелчаците не намаляваше — някой отпадаше, някой отстъпваше, върхът изглеждаше толкова близък — още едно усилие, още едно, последното… Никога не ще се свършат хората, които искат да направят нещо необикновено, няма да се свършат, докато има крепости и върхове, които трябва да се превземат. Това се отнася до спорта точно в същата степен, както за всяка друга сфера на човешкия живот, която има свои върхове. С други думи, това се отнася до всички страни на нашия живот. И доста често щурмуването на непристъпните върхове започва още тогава, когато не разбираме добре какво правим всъщност.
Вероятно с тези разсъждения той подготвяше пътечката, по която би могъл при случай да притича в лагера на победителите, където навярно игрите бяха по-интересни. Той би могъл да каже за свое оправдание, че дълго време беше прекарал сред победените, но сега сам разбираше, че всичко това е само предлог. И тук отново се спря: за какво бяха всички негови мисли, когато рибата беше още в морето, а той приготвяше тигана. Той отрано се безпокоеше да оправдава свои постъпки, които още не беше извършил. Крепостта на славата се охраняваше доста добре и не можеше да се вземе с един удар, дори и да е сполучлив.
Така се въздържаше, така се увещаваше Съчов — не искаше да бъде нескромен. Вътрешното величие за него беше юзда, с която укротяваше така дълго дремещата прекомерна гордост, но можеше ли да насилва природата? Тази природа сега искаше съвсем друга рамка, която да не се състои от мрачна съсредоточеност и горестно изброяване на вече несъществени сега пропуски. И той не се обиди, когато забеляза, че е останал сам на масичката в ресторанта.
Това беше обикновен провинциален ресторант от такава категория, към каквато прикрепват за хранене пристигнали за състезания спортисти. Те се разполагаха по масичките полуживи от умора, можеха да ги хранят с каквото и да е — с по-завчерашни котлети и вчерашни супи. Те не бяха изгодни клиенти, не пиеха водка и коняк и плащаха с талони, с тях можеше и да не се церемонят, те можеха и да почакат. Отборът не искаше да чака, вместо борш и котлети си взеха шоколад и си отидоха, като оставиха Съчов. Те почувствуваха неговото настроение и без много приказки го оставиха сам. Той им беше благодарен. И изпитвайки по-раншния срам, същевременно изпитваше престъпно наслаждение от своето усамотение. То му даваше възможност да изживее сполетялото го кратковременно величие, което — той разбираше и приемаше това не без горчивина — все пак не беше от особено високо качество. Защото, макар че О. Финкелщайн, минавайки край масата му, вдигна два пръста, което означаваше, че той, Съчов, по резултата от първия ден е на второ място, въпреки тези два отдалечени дебели пръста Съчов трябваше да признае, че по отношение на истински великите дела, извършвани по това време в света, неговото величие, от което така се опиваше, изглеждаше доста призрачно, дребно и нищожно. Той беше само халиф за час и висотите, достигнати от него днес, вече му изглеждаха така мнимо значителни, както и ония, достигнати по стъпалата на служебната стълбица. Горните стъпала се скриваха в облаците, а той стоеше на земята. И това е всичко.