А може би все пак той не е прав? Нали неговото величие се изразява с цифри, точки. То може да се сравнява с нещо друго, което има същите показатели. Ако и това величие е глупост и лъжа, какво тогава да се смята за наистина значително? Способни ли сме за действително ценни дела или трябва да признаем, че всичко, което става с нас, е дребно и завинаги лишено дори от сянка на величие? И само затова ли, че се намираме както Съчов — просто на земята или, с други думи, много ниско.
Това третиране на въпроса е допустимо при едно условие: ако върху нас и нашите работи се хвърли поглед от космическите висини, хората изобщо не се виждат и животът им прилича повече на мравуняк. Обаче при условията на нашия живот на малцина е съдено подобно издигане над реалната действителност — може би само на силата на чистия дух, презиращ веществените обвивки. Всички останали — вие и аз — оставаме пленници на земното привличане. Затова и мерките ни трябва да бъдат други и не се ли обяснява с това непреходната ни любов към всичко земно?
8
В стая номер седем веселието продължаваше: един пее, друг се смее, трети чертае — само Съчов, както се залепи, така и не можа да се отлепи от картона. Сякаш беше готов да седи там дълги часове, да седи и да гледа лицето, от което му се искаше да плаче. Татишчев — редом с него — беше доволен. Знаеше сам — портретът е сполучлив. Но възхищението на Съчов му беше приятно: на художника е винаги приятен одобряващият поглед, друга награда Татишчев не искаше. Днес денят беше успешен, портретът излезе сполучлив. Освен това мерна му се една мисъл, след малко ще я провери, сполуката идваше след сполука. Проектът за застрояване центъра на Сантяго ще бъде изпълнен на високо равнище, ако ще да работят всички съботи и недели. „Транспортното движение в центъра — мисли Татишчев — трябва да се вдигне горе — именно там.“ Отначало мислеха да поместят всичко под земята, центъра на града да направят зелена пешеходна зона — освен велосипедисти и пешеходци никой да не се среща в тази зона. Такъв беше първоначалният замисъл — за съжаление, трябва да се откажат от него: в тунелите отработените газове ще задушат всички автомобилисти, освен това стойността на подземните работи беше фантастична; не, новата идея е по-добра: транспортният поток трябва да се издигне на гигантски естакади горе, а как да се разгърне движението на различни равнища — това е грижа на Съчов. Жалко, че той заминава така не навреме.
— Ти кога ще пътуваш, а? — пита той Съчов. Без да откъсва поглед от картона, той избучава нещо.
— Ще пътуваш ли или не?
— Ще пътувам.
— Кога?
— Утре.
— И ще се върнеш?
— След една седмица… Случило ли се е нещо?
— Не — каза Татишчев. — Нищо не се е случило. — Седмица ще почака. — Имам една идея… — Какво ли ще каже той за решението на четири равнища? Съчов: „На четири равнища! Та в цял свят само на няколко места го има. Ще оплешивееш от изчисления… Ти си мислиш, че ние…“
— Именно така — каза Татишчев — погледни…
След това те започват да драскат на парче хартия и ето — нещо започва да се оформя…
После мълчат. Татишчев е затънал цял в своята идея. Състезанието по стрелба на лък — трябва да има нещо в това, щом Съчов така се стреми натам, но, разбира се, не може да се сравнява с конкурса за Сантяго. Нима Съчов не разбира това! И Татишчев пита:
— Много ли е важно за теб състезанието?
— Да — казва Съчов.