Ето, значи, в какво се състои работата. В това, да определим своята истинска цена още преди да се оставим във властта на времето и да получим окончателна, неподлежаща на преразглеждане оценка.
Така обясни Съчов. А Татишчев отвърна, че всичко това намирисва на обикновено честолюбие — и нищо повече. Той, Съчов, иска да изтича напред и да узнае своята оценка, преди тя да е показана окончателно, ако го е разбрал правилно.
— И въобще — забеляза Татишчев философски — колкото честолюбци съм срещал, все са били хора, неуверени в себе си. Нима и ти си такъв?
— Да, такъв съм — каза Съчов, — какво от това? Но в твоето наблюдение има и нещо поучително. Недоволството от себе си нима не е важен двигател на човешкия прогрес? А може би то е и вечният двигател. Онзи, който е доволен от себе си, не търси съвършенство, такива хора живеят в съгласие само със себе си, не търсят никакви доказателства. За тях е все едно дали земята е плоска или квадратна, на тях няма да им дойде на ум да се замислят на какво е равен сборът от квадрата на катетите — защо им са нужни тези катети, те са безплодни смоковници… Аз не съм уверен в себе си. А с какво да бъда уверен? С какво ме е надарил господ-бог? Тебе ти е лесно да говориш, ти не трябва да си задаваш въпроса „защо съм аз?“ — и Съчов кимна към картона. — На теб всичко ти е ясно. А на мен — никога не ми е било ясно защо съм аз, какво е призванието ми? Какво струвам? Трябва да разбера това рано или късно. Оттук идва всичко. Оттук — и честолюбието. Честолюбието възниква в течение на работата. Отначало ти просто се бориш за нещо, просто искаш да докажеш на себе си, че си способен да направиш това, просто си способен. После не забелязваш как това ти е станало малко…
Татишчев отбеляза със съмнение:
— Струва ми се, че ти сам не знаеш ясно какво искаш. Затова искаш всичко, а това е невъзможно.
Съчов отговори:
— Само като искаме невъзможното, можем да се приближим към постигането на възможното. Онова пък, което е леснопостижимо, не си струва да се желае? — И добави: — Искам да разбера на какво съм способен. Искам да разбера какво струвам, истинската си цена. А мога да я узная само по един начин — да стигна до предела.
— Е, а като стигнеш?
Тук Съчов се замисли. Наистина, а по-нататък? Постановката на въпроса изглеждаше абсурдна: пределът си е предел, но има и застой като прообраз на смъртта. Антитеза на смъртта е безсмъртието и отговорът се роди от само себе си.
— А не си ли струва да се опитаме да погледнем зад предела? — попита той.
Това беше и отговорът му.
9
Те излязоха оттам по същия начин, както влязоха — през прозореца; но много, много часове минаха оттогава. И много неща се поселиха в паметта им за бъдещите времена, когато това, вселило се в тях настояще ще се превърне в минало, даващо храна на размислите. Това беше необикновен ден. Сутринта той беше съвсем обикновен, но ето, вече е вечер — те вървят бавно един до друг, сякаш натоварени с непосилно бреме — особено тежко изглеждаше бремето на Елена Николаевна, която едва местеше краката си. На случаен човек, хвърлил бегло поглед, би могло да му се стори, че тя е пияна. Тя беше пияна, но не толкова от виното, а от този ден, който като чуден подарък неизвестно за какво й бе поднесла съдбата. Тя беше пияна от опиващия карнавал на вече отдавна забравени чувства, които бе пробудил този ден, объркан, безгрижен и весел. Колко мрачно бе започнал той за нея, с това предстоящо отиване до бившата й служба, разделянето с която излезе много по-тежко, отколкото тя би могла да предположи; да напусне, за да остане задълго в затворената сфера на доволството, където по-силно, отколкото материалните стени започват с времето да те задушават други, невидими стени. През време на своя брачен живот тя беше вече забравила, че може да се почувствува съвсем отпусната и свободна да върши каквото иска, без да рискува да срещне осъдителен поглед или високо вдигнати вежди. Този чуден ден, тези пълни с възхищение и желание — да, с желание — мъжки лица около нея и погледите, които я милваха като горещи длани… Чудно е, че не познаваме себе си и ония дълбини, които се крият в нас до определен момент; а може би ние съзнателно подхранваме погрешно мнение за себе си. Всичко, което стана с нея днес, решително всичко беше пълна противоположност на предишния й живот с ясно очертаните му граници за добро и зло, порок и добродетел, с непоклатимите, неоспорими и толкова точно и ясно очертани рамки, че й се струваше невероятна дори мисълта, че може да ги наруши.