Не, тя не се оплакваше от миналите години и нямаше причини за това. По любов се беше омъжила. И тогава, и след това всичко ставало, както искала тя — само че не знаела какво й се иска. Сега може би тя малко по-другояче би оценила онова, което тогава беше сметнала за любов — но тогава, тогава тя си я представлявала именно такава и само такава — от пръв поглед. Не, не, всъщност паднал й се най-добрият от всички възможни варианти — мъжът й е прекрасен човек, не би могла да намери нито една дума, която да хвърли върху него някаква сянка. За мъжа й на света има две божества: науката и жена му; и до този момент той е готов да я носи на ръце, всяко нейно желание е закон за него, други жени за него не съществуват; научната му кариера, званията и степените му бяха нужни пак изключително за нея — така й казва той. Цялото си свободно време той прекарва с жена си… не пие, красив е, здрав е, истински мъж, алпинист и скиор, и тук накрая излизаше, че ако има на света човек, в който да са събрани всички възможни добродетели, то това е нейният мъж.
Тук въздишките станаха още по-дълбоки, на дланта, подложена на бузата й, капна нещо топло и въздишките преминаха в ридания, несдържани вече от нищо. „Загивам, Робин, загивам… Такъв живот… Лишава те от сили… от воля… Също като ласкаво блато, то те мами… поглъща те и ти… аз… пропадам.“
Несвързани, горчиви думи. Полетели като листа, те се слегнаха в краката им. И дълга гореща неумела целувка. Нещо отдавна забравено трепна вътре в Съчов, трепна, омекна и изплува. Мислите му спряха, всичко спря.
— Да вървим — каза Съчов с дрезгав, сподавен глас. И ставайки, повлече след себе си безволно подчиняващата се Елена Николаевна, която не преставаше да трепери. Той правеше всичко така, сякаш вътре в него се беше вселил съвсем чужд и непознат човек, комуто той бе дал тялото си под наем и който се разпореждаше с това тяло безжалостно и грубо. Следващите петнадесет минути те вървяха мълком, Съчов малко напред, Елена Николаевна — след него, мълчаливо и покорно. Така пресякоха един булевард, оставиха вдясно минарето на татарската джамия, излязоха по дълга крива улица при трамвайното депо, където вече се прибираха за нощта огромните туловища на вагоните, след това кривнаха вляво. Съчов се движеше като сомнамбул. Той дори не се замисляше какво върши, защото онзи, който се намираше сега в него, беше убеден, че всичко се прави по единствено правилния и възможен начин. Рамо до рамо те се изкачиха по тясна тъмна стълба, минавайки през етажите: първи, втори, трети… пети, шести. Над седмия етаж, на тавана, имаше ателие на художници. Съчов протегна ръка и в едва забележимата вдлъбнатина на стената напипа ключа.
Те влязоха вътре — беше тъмно като в рог — и неуспели да затворят вратата, жадно, трепетно и без свян те се притиснаха един към друг.
И така, свърши се. Защото тук завърши пътят, който бе започнат от тези двама души, независимо един от друг, от разни точки на огромния град и с разни цели — и това беше крайната точка на това странно движение. Какво пък, значи така е трябвало да се случи, така им било предписано и предопределено — или подобно предположение е само опит да снемем от себе си отговорността и да я прехвърлим върху плещите на така наречената съдба? Но може би предопределението се намира вътре в нас, невидимо до определен момент, както е невидимо заритото в земята зърно?
Тези разговори за предопределението намирисват на метафизика: винаги става така, когато човек не е в състояние да разбере нещо. Но нима не трябва да се опитаме наистина да разберем — ако не тези двамата, то поне ние — как, по какъв начин попаднаха те, сутринта едва спомнящи си един за друг мъж и жена, в тъмното и тайнствено помещение, високо над спящия град. Или пътеката на добродетелта е толкова тясна, че не могат да се разминат на нея двамина, срещнали се внезапно и неуспели поради тази внезапност да вземат мерки да се предпазят и защитят? Както и да е, пред очите й беше сложното преплитане на издигащите се нагоре плоскости на таванския покрив, сребристото сияние и до нея — едва очертаващото се в тъмнината лежащо тяло; от него, от това тяло, непознато за нея и същевременно до най-малките подробности познато, се излъчва мека, благодатна топлина. Струва й се, че викът, изтръгнал се от гърдите й преди няколко минути, още се блъска в пресечените плоскости на тавана като нощна пеперуда с невиждани досега цветове. Със своя вътрешен поглед тя вижда и чувствува многообразието на странния безтегловен свят вътре в себе си и се вслушва в него, като чувствува едновременно и ужас, и завладяващ душата възторг.