Не й се размишляваше. Тя вече нищо не искаше от този живот: в приходо-разходната й книга беше запълнена и последната страница и беше поставена последната точка. Налагаше се тази стара книга, книгата на предишния й живот, да бъде затворена и изпратена в архивата. Тя трябваше да започне отчета си отново, от този ден и от този час, защото това беше преддверието на очакващото я и още неизвестно за нея бъдеще.
А той? В този миг тя дори не се сещаше за него, но после, когато вълните се слегнаха, от облака на неведението изплува той, който сега нямаше пред лицето на затворената книга на миналото й ни име, ни звание, нищо; но и нямаше нужда от допълнителни означения. И изобщо нямаше нужда от нищо, защото тук, сред разпрострялата се във всички посоки вселена, се срещнаха най-накрая двама души, вече много години чезнещи от жажда и забелязали, когато вече всичко е изглеждало загубено, че те са в състояние да задоволят жаждата един на друг. И едва след това, когато и луната, уморена и скрита зад виолетовите облаци, им отне дори своето слабо сияние, заместващо им осветлението, когато, притискайки се един към друг с неочакваната остра и болезнена радост на откритието, утолили своята небивала жажда и обезсилени лежаха, разперили ръце, тогава малко по малко те започнаха да се връщат от намерената от тях обетована страна. И убийствената жажда, отнасяща се към сферите на духовното общение, бе заменена от глада — едва тогава в тишината се разнесоха гласове и смях. Пред тях се отваряше нова страница, в началото на която, макар и случайно, редом бяха вписани техните имена. Днес те не изменяха тук на своето минало. Миналото не съществуваше. И те самите бяха по-различни, отколкото в миналото — и ето, тези други хора се смееха…
А колко бяха гладни! За щастие в ателието имаше продукти, едва ли предназначени за тях, но дойдоха тъкмо на място. „Шляп, шляп, шляп“ — шляпайки с боси крака по дъските, Елена Николаевна се зае със спасителните работи. В края те провериха резултата, който се оказа толкова обилен, колкото неочакван и разнообразен: една трета бутилка перцовка, една водна чаша шартрьоз, твърд хляб, торбичка стафиди, маслини, две сардини в счупена чинийка, кутия консервирано месо, съвсем цял кокоши крак, две изсъхнали пирожки с мармалад, два кисели домата, един банан. Мандаринов конфитюр, бурканче калмари и накрая седем варени необелени картофа.
Те се нахвърлиха на яденето и ометоха всичко, както тайфун в Карибското крайбрежие помита бедняшките колиби. Стесняваха се, но бяха гладни и спряха едва тогава, когато и последният от седемте картофа беше честно и по братски разделен помежду им. После изтърсиха трохите на пода, чинно легнаха един до друг и потънали в облак дим, спокойно се стаиха, предчувствувайки смътно, че за дълго ще помнят тези минути като най-хубави в живота си.
А след това още веднъж разказаха един на друг за себе си. Правеха това така, сякаш единият от тях беше едновременно и другият — невъзможно и немислимо беше да говорят за друго. Това беше странно звучаща изповед, изпълнявана на два гласа. Тя попълваше пролуката между миналото, книгата за което беше завършена и затворена, и бъдещето, първата страница на което те започваха. И тази пролука можеше да се запълни само с чист, непримесен с нищо материал. Това беше изповед, непредназначена за чужди уши, звучаха признания, които биха били почти светотатствени, ако не се произнасяха с езика на любовта. И тези признания завинаги умираха там, в тъмната стая с нависнали черни плетеници на таванските плоскости.
10
Опознавайки другите, не опознаваме ли така самите себе си, въплътени в другия, по-достъпен за наблюдение образ; по такъв начин се навеждаме над водата и нейната меняща се повърхност показва собствения ни образ, но мъничко изменен. Но и това малко изменение е достатъчно, за да се появи на повърхността всичко, старателно и тайно пазено от нас.
Но какво пазим в себе си? Какви съкровища се крият в потайнините на душата ни — скъпоценни камъни или прах и пепел? И какво представлява нашата памет — не оная, от която всеки ден се ползуваме утилитарно и просто като ключ на пощенска кутия, а оная, другата, истинската памет, която помни наистина всичко — какво представлява тя, ако не същото онова скривалище, в което може да се намери всичко, което ни е нужно и еднакво може да ни прослави и погуби? Има ли на света човек, който с чиста съвест не би се побоял да измъкне от тъмнината нещо от онова, което години наред събира в това скривалище? Има ли някой, който да пожелае животът му, такъв, какъвто е всъщност и известен докрай само нему, да стане известен и още някому?