Какво още пазеше неговата памет?…
Чудати бяха тези дреболии, така ясно отпечатани и съхранени три десетилетия. Например той помнеше пумпала, въртележката в червено и синьо, която веднъж му бяха подарили за Нова година… само че през коя година — четиридесета или четиридесет и първа? Тогава беше или на пет, или на шест години. Беше затворено дете, но лесно се привързваше. И сестрата, оная същата, подготвяше документите, за да го осинови. Но нещо се случи след това, тя изчезна от детския дом и той никога не успя да узнае каква бе участта на оная, която в синята светлина на нощната лампа стоеше над него, поставила на челото му своята хладна добра ръка, и ронейки неясни, нетрезви сълзи, повтаряше „горкичкият, горкичкият!“.
Пълен смут владееше Съчов, когато, гледайки съсредоточено в тъмния отвор на главния вход, в който преди няколко минути влезе Елена Николаевна, той се поддаде на спомените си. В нещастната му глава цареше хаос — тук бяха и спомените за прекалено широкия креват, в който („горкичкият, горкичкият“) лежеше малкото момче, метнало върху очите си сиво одеяло. Тук беше и споменът за странния стенещ вик и само като намек, като слаба пълзяща сянка — отзвуци на невероятните, подобни на богохулство думи, произнесени преди няколко часа — всичко това на фона на тъмната празнина на главния вход, в който току-що бе изчезнало цялото му минало — и далечно, и близко. Всичко това се поместваше едновременно в него. Но при това чувствуваше, че остават още непопълнени кътчета, защото колкото и да беше погълнат от своето минало, далечно и близко, колкото и да приковаваше поглед в главния вход, все пак успя да погледне часовника и с трезв, делови разсъдък, какъвто не би трябвало да му е останал след миналата нощ, да забележи, че до излитането на самолета остават не повече от три часа; и тогава мисълта за излитането повлече след себе си някаква друга практическа мисъл, а след нея трета, четвърта… и ето вече в мислите му започна да се образува нов, изместващ всичко друго слой…
Тогава се обърна и тръгна… тръгна… малък човек, разкъсван едновременно от няколко слоя на времето, както някога престъпникът е бивал разкъсван от тичащи в различни посоки коне.
Но той не беше престъпник, а жив човек. И ето тази способност да остава в три различни времена и да мисли едновременно, без всякаква логична връзка за толкова различни предмети — за жената, казала „никога вече“, за момчето в огромната стая, залята от студена синя светлина, и за самолета, който щеше да се откъсне от земята след три часа и нещо (без да се споменава и още по-големият брой дребни и извънредно дребни по значимост или по-точно по незначителност подробности) — тази способност огорчи Съчов, в нея той видя образец на бездушие и жестокост, които се определят изцяло с думата „практицизъм“, а оттук пък следваше, че качеството, което той така не харесваше у другите, беше присъщо и на самия него в пълна мяра.
11
Но каквото и да става — той тръгна… тръгна… като с всяка крачка се приближаваше към бъдещето, каквото и да беше то, бъдещето, колкото и силно да се отличаваше от недалечното минало. И каквото и да мислеше за себе си, каквито и унищожителни характеристики да даваше за себе си — фактът си оставаше факт: сърцето му биеше равномерно, с всяка секунда се отдалечаваше все повече от входа, където изчезна Елена Николаевна. И точно така равномерно, стъпка по стъпка, той се приближи до своя дом, за да се заеме с прозаичните приготовления за пътуването. И тъй като предстоящите ни работи, щем — не щем, винаги имат някакво неизразимо предимство пред вече завършените, мислите на Съчов малко по малко все повече се запълваха с представи за тези предстоящи работи. Така че, когато стигна до квартирата си, толкова непривично тиха и пуста, че му се стори чужда, той беше вече напълно готов за онази дейност, която се изискваше и диктуваше от приближаващата се минута на заминаването. И ако би било възможно да се заснемат последните часове от живота му на лента, би могло да се проследи колко способен е да се изменя пред очите ни един и същ човек в зависимост от това, каква роля играе в един или друг момент. Вчерашната вечер в стая номер седем това беше просто инженер Съчов; той седеше там тихичко на стола до Татишчев. При това видът му съвсем не беше забележителен, за да не кажем невзрачен — човек със среден ръст, на тридесет и няколко години, с як, макар и малко поприведен гръб и дълги жилести ръце; а едва забележимата под слънчевия загар руменина на бузите свиделстваше за желязно здраве. Скромно и тихо седеше той в своето добре ушито, малко тясно сако, радвайки се на успеха, който имаше Елена Николаевна. При все това страничният наблюдател не би бил в състояние да каже нищо определено, освен, разбира се, това, че този Съчов не е много разговорлив.